— Добре — рече Харденбург, — тръгвайте тогава с мене.
Той хвана мотоциклета за дръжките и го повлече надолу по склона на хълма в противоположна страна на войниците. Християн хвърли последен поглед към тия тридесет и шест човека, които копаеха ритмично и мудно в пясъка. После тръгна след Харденбург и Кнулен по пътеката.
Кнулен вървеше зад мотоциклета, като тътреше крака. Изминаха петдесетина метра така, в мълчание. Тогава Харденбург се спря. „Дръжте“ — обърна се той към Християн.
Християн хвана кормилото и опря машината на краката си. Кнулен се спря и втренчи покорен поглед в лейтенанта. Харденбург се изкашля, сякаш искаше да произнесе реч, приближи се до Кнулен и го изгледа продължително, после го удари два пъти, бързо и жестоко, между очите. Кнулен рухна назад, без да издаде звук, и остана така, впил упорит и тъп поглед в командира си. Харденбург го погледна замислено, после измъкна пистолета си и свали предпазителя. Кнулен дори не помръдна и в осветеното от слабата луна окървавено лице не настъпи никаква промяна.
Харденбург стреля. Кнулен се опита да стане, като се опря на ръце.
— Драги лейтенанте — продума той с тих и спокоен глас. После залитна и зари лице в пясъка.
— Свърши се и с това — рече Харденбург и прибра оръжието.
После се върна при мотоциклета, настани се на седлото и натисна педала. Този път моторът се запали.
— Качвайте се! — заповяда той.
Християн прехвърли предпазливо крак и се настани на задната седалка. Мотоциклетът заподскача под него.
— Дръжте се здраво — каза Харденбург. — Хванете ме през кръста.
Християн изпълни нареждането. „Не е ли комично — помисли си той — в такива минути да прегръщаш офицер, като девойка на неделна разходка из гората с мотоциклет!“ От толкова близо лейтенантът миришеше ужасно и Християн се страхуваше, че ще почне да повръща.
Харденбург включи на скорост и моторът с пукот и рев се понесе напред. Християн изпита желание да му извика: „Моля, не вдигайте толкова шум“, защото такива неща се вършеха тихо — не беше почтено така открито да се покаже на останалите войници, че са обречени на смърт и че други ще живеят тогава, когато техните кости ще гният на хълма, от който нямаше бягство.
„Останаха тридесет и шест — каза си Християн, като си спомни малките, с толкова усилия изкопани дупки, които трябваше да спрат англичаните, танковете и бронираните коли. — Три дузини войници — продължи да мисли той, вкопчен в лейтенанта на подскачащия мотор и решен да не позволи маларията и студените тръпки да го нападнат отново. — Три дузини войници…“
Когато стигнаха на равно място, Харденбург увеличи скоростта. Моторът се понесе още по-бързо по голата пустиня, осветена от последните полегати лъчи на луната. На хоризонта проблясваха пламъчетата на далечна артилерийска стрелба. Въздушното течение, което се образуваше от голямата бързина, отнесе фуражката на Християн, но той не се ядоса, защото вятърът отнасяше и тежката миризма, която се излъчваше от лейтенанта.
В продължение на половин час те пътуваха в северозападна посока. Моторът летеше по криволичещия път между дюни и редки островчета суха нискостеблена трева и след всеки метър светкавиците на хоризонта ставаха все по-силни. Тук-таме се мяркаха изгорели танкове и овъглени камиони, чиито огромни оси стърчаха като противосамолетни оръдия на лунната светлина; пресни, набързо изкопани гробове със забити в пръстта карабини, на които бяха надянати каски и фуражки; и разбити обгорели самолети с изкривени перки и строшени криле, чиито нацепени металически части проблясваха слабо на бледата светлина. Най-после — много по на север — те стигнаха някакво шосе, което се движеше почти право на запад, и тук за първи път срещнаха войски. Като излязоха на шосето, те изведнъж попаднаха сред дълга полкова колона от камиони, бронирани коли, транспортьори и мотоциклети, които се движеха бавно по тесните коловози сред облаци от прах и дим.
Харденбург свърна встрани, но не много далеч от шосето, защото местността наоколо постоянно минаваше от едни ръце в други и човек не знаеше дали няма да се натъкне на мини. Неочаквано той спря мотоциклета и Християн едва не падна на земята. Харденбург се обърна бързо и го прихвана.
— Благодаря — продума Християн машинално със замаяна глава. Той чувстваше, че отново го побиват тръпки; езикът му се беше подул, а челюстите му бяха сковани от студени спазми.