— Ако желаете, можете да се качите в един от тия камиони — изкрещя Харденбург, като махна с изненадваща енергия към боботещата по пътя моторизирана колона, — но не ви съветвам.
— Каквото заповядате, господин лейтенант — отвърна Християн със застинала по лицето любезна усмивка като пияница, попаднал на официална и скучна градинска забава.
— Не зная какви заповеди са получили — извика отново Харденбург. — Всеки момент може да се обърнат и да се хвърлят в боя.
— Разбира се — съгласи се Християн.
— По-добре е да продължим със собствения си транспорт — добави Харденбург. Християн изпита някаква смътна признателност към лейтенанта, задето бе толкова внимателен да му обясни всичко.
— Да, да, разбира се — повтори той.
— Какво казахте? — извика Харденбург сред грохота на една бронирана кола, която профуча край тях.
— Казах… — запъна се Християн, защото вече не помнеше какво беше казал, и след момент добави, кимайки неопределено глава: — Съгласен съм, напълно съм съгласен с вас.
— Чудесно — рече Харденбург и заразвързва кърпичката, която Християн беше увил около врата си. — По-добре да я сложим на лицето ви срещу праха. — И започна да я връзва на тила му.
Но Християн отстрани внимателно ръцете на лейтенанта.
— Извинете за минутка — рече той и като се наведе, започна да повръща.
Войниците в камионите, които минаваха край тях, не им обръщаха никакво внимание. Те гледаха направо пред себе си без интерес, без любопитство, без определена цел и надежди като сенки, които дефилират пред замъгления поглед на умиращ човек.
Християн се изправи. Сега се чувстваше по-добре, макар че неприятният вкус в устата му се беше засилил. Сложи кърпата на носа и долната част на лицето си, но едва успя да я завърже на тила си, защото пръстите му просто отказваха да се движат.
— Готов съм — каза той.
Харденбург вече беше завързал собствената си кърпа около лицето си. Християн го хвана отново през кръста и мотоциклетът, подскачайки, влезе в колоната зад една санитарна кола, от разбитата врата, на която висяха три чифта крака.
Неочаквано Християн почувства дълбока симпатия към лейтенанта, който седеше като непоклатима скала пред него с пребрадено лице, подобно на бандит от американски филм. „Трябва да направя нещо, за да му покажа благодарността си“ — реши той. В продължение на цели пет минути, докато пътуваха така, потънали в прах, не можа да измисли нищо. После се сети: „Ще му разправя за себе си и за жена му! Друго не ми иде наум. — След миг обаче поклати глава. — Не, това е глупаво, наистина глупаво.“ Сега обаче, когато тая идея му бе влязла в главата, той просто не можеше да се отърве от нея. Затвори очи и се опита да мисли за ония тридесет и шест души, които копаеха бавно в пясъка, там, някъде на юг, после се помъчи да си спомни колко бира, вино и газирана вода беше изпил през последните пет години, но през цялото време изпитваше огромно желание да изкрещи, заглушавайки рева на моторите: „Лейтенант, аз спах с жена ви, когато бях в отпуска!“
Колоната се спря и Харденбург, който бе решил, че е по-безопасно да не се отделя от нея, стъпи с крак на земята, без да загася мотора. „Сега — помисли си Християн, обхванат от своята натрапчива идея, — сега ще му кажа!“ Но в този миг от санитарната кола излязоха двама войници и извлякоха за краката някакво тяло, което поставиха край пътя. После го повлякоха отново — бавно и уморено — по-далеч от движението на колите. Християн ги изгледа втренчено над ръба на кърпичката. Войниците вдигнаха към него виновно очи.
— Умря — побърза да каже единият, като пристъпи към него. — Има ли смисъл да го влачим с нас, щом като не е жив?
Колоната потегли отново и санитарната кола мина на първа скорост. Войниците хукнаха след нея с разлюлени по бедрата манерки; след малко успяха да се вмъкнат вътре и се проснаха върху хората, чиито крака висяха през разбитата врата. Сега вече беше много шумно, за да може да разкаже на Харденбург за жена му.
Християн трудно можеше да си спомни кога започна стрелбата. Наблизо пред колоната се разнесе ужасен трясък и машините спряха. В същия миг му се стори, че от дълго време чува някакъв шум, без да разбира на какво се дължи.
Хората заскачаха тежко от камионите, които представляваха много слаба защита, и се пръснаха в пустинята от двете страни на пътя. Един от ранените в санитарната кола падна на земята, заби пръсти в пясъка и се повлече със схванат крак към едно островче оскъдна трева на десетина метра надясно от колоната. После се отпусна на земята и започна да рие пред себе си с ръце. От всички страни затракаха картечници и бронираните коли започнаха да се въртят наляво-надясно, бълвайки яростно огън. Някакъв човек без фуражка тичаше край изоставените камиони, чиито мотори продължаваха да работят, и крещеше бясно: „Стреляйте, стреляйте, гадове такива!“ Той беше плешив и голата му глава лъщеше на светлината на луната; в ръката си държеше бастунче, което размахваше ожесточено. „Трябва да е поне полковник“ — помисли си Християн.