На около шестдесет метра от тях заваляха мини. Един от транспортьорите се подпали и в светлината на пламъците Християн видя как хората се разбягаха настрани от пътя. Харденбург приближи мотоциклета до санитарната кола, загаси мотора и погледна към пустинята. Краищата на кърпата върху лицето му запляскаха под устата му като лошо закрепена триъгълна брадичка.
Англичаните стреляха с трасиращи картечни куршуми и малокалибрени снаряди. Светлинните линии се извиваха лениво нагоре и после се устремяваха към конвоя, сякаш с нарастваща скорост. Християн просто не можеше да разбере откъде се стреля. „Каква бъркотия! — помисли си огорчено той. — Нима може да се воюва при такива необичайни обстоятелства?“ Реши, че най-добре ще бъде, ако слезе от мотоциклета, за да се притули някъде и да види какво ще се случи по-нататък.
— Не мърдайте! — изкрещя Харденбург, макар че се намираше само на около една педя от него. „Пак бъркотия!“ — помисли си обидено Християн и се отпусна на мястото си. Опита се да намери автомата си, но просто не можеше да се сети къде го е оставил. От санитарната кола идеше остър дразнещ мирис на дезинфекционни вещества, примесен с воня на мъртви тела. Той започна да кашля. Неочаквано нещо изсвистя и наблизо падна снаряд. Християн веднага наведе глава зад металическия борд на колата, но почувства, че нещо го чукна отзад; той вдигна ръка и свали от рамото си едно горещо шрапнелно парче. В следващия миг напипа автомата върху гърба си. Помъчи се да оправи заплетения ремък, но в тоя момент Харденбург даде газ и моторът полетя напред. Християн едва се задържа да не падне, удари си брадичката в цевта на автомата и усети в устата си възсоления вкус на топла кръв — беше си прехапал езика. Тогава се притисна още по-здраво в Харденбург, който лавираше бързо с мотора сред приклекналите войници, сподирен от общата глъч и безразборната стрелба на оръдията. Далече встрани блесна нова светлинна дъга от трасиращи куршуми, която се насочи бързо към тях. Но Харденбург не се отклони от пътя и скоро изведе мотоциклета извън яркоосветеното от пламтящите камиони пространство.
— Каква бъркотия! — промърмори Християн и неочаквано изпита омраза към лейтенанта. Ако Харденбург искаше да отиде при англичаните, нека си върви. Защо обаче трябваше да влачи и него? И той реши да се свлече от мотора на земята. Опита се да повдигне крак, но крачолът му се закачи за някакъв метален издатък и не можа да го освободи. Неочаквано напред, встрани от пътя, той забеляза неясните силуети на танкове, които въртяха оръдията си. От куличката на един от тях затрака картечница и куршумите запищяха край самите им уши.
Християн се сви на две и още по-плътно се притисна в рамото на Харденбург. Катарамите на кожената каска на лейтенанта издраскаха лицето му. Картечницата се обърна отново и този път куршумите заваляха пред тях, като отскачаха звънливо от пясъка, повдигайки светли облачета прах.
Християн заплака и още по-силно се прилепи към лейтенанта; съзнаваше, че е уплашен, че не може да направи нищо, за да се спаси, че ще го убият и че той, Харденбург и мотоциклетът ще се превърнат в безформена димяща маса, размесена с изгорели дрехи и пясък, сред тъмна локва от бензин и кръв. В същия момент някой наблизо закрещя на английски, като размахваше отчаяно ръце. Харденбург изръмжа нещо под носа си и почти легна на кормилото. Внезапно те се намериха сами на белезникавия равен път и куршумите започнаха да пищят вече зад гърба им. Скоро шумът от битката заглъхна някъде в далечината зад тях.
Най-после Християн се успокои. Когато Харденбург се изправи, той също изправи гръб и дори успя да огледа с известен интерес безлюдния път, който се простираше пред подскачащия мотоциклет. Усещаше някакъв особен вкус в устата от повръщането и кръвта и бузата го смъдеше от пясъка, който се промъкваше под кърпата и полепваше по драскотините. Въпреки това той въздъхна дълбоко и облекчено, защото се чувстваше вече много по-добре, дори умората му беше изчезнала.