— Спахте ли с нея?
— Да.
— Е, как беше?
— Чудесно — високо отвърна Християн, като оглеждаше тревожно над приведената глава на лейтенанта шосето, което се простираше вече като блестяща лента пред тях.
— Браво! — одобрително рече Харденбург. — А как се казваше?
— Маргарита — отговори Християн след кратко колебание.
— Омъжена?
— Не вярвам. Във всеки случай не говореше нищо по този въпрос.
— Кучки! — възкликна Харденбург, сякаш се обръщаше към всички берлинчанки. — Били ли сте някога в Александрия?
— Не.
— Така ми се искаше да видя тоя град! — рече Харденбург.
— Не ми се вярва вече, че ще можем да стигнем до него — забеляза Християн.
— Млъкнете! — извика Харденбург. Мотоциклетът сви рязко настрани, но той успя да го оправи. — Ще стигнем! Чувате ли? Казах, ще стигнем. И то скоро! Чувате ли?
— Чувам! — изкрещя Християн срещу вятъра, който фучеше край главата на лейтенанта.
Харденбург се обърна. Лицето му беше сгърчено, очите му искряха между посипаните с прах клепки, устата му беше отворена, а зъбите му блестяха сред почернелите устни.
— Заповядвам ви да мълчите! — Бясно изкрещя той, сякаш обучаваше на плац при силен вятър цяла рота новобранци. — Затваряйте си устата или ще…
В този миг кормилото рязко изви встрани, предното колело се обърна на̀преко на пътя и Харденбург изпусна ръчките. Християн почувства, че полита напред и инстинктивно сграбчи лейтенанта. Харденбург се удари в издигнатото предно колело, мотоциклетът изскочи вън от шосето с ревящ мотор, наклони се рязко и падна с трясък на земята. Християн усети, че лети във въздуха и несъзнателно изпищя, но в същия момент някакъв глас спокойно се обади: „Е, това е вече прекалено, прекалено много!“ В следващия миг той се блъсна в нещо и почувства болка в рамото, обаче успя да се привдигне на коляно.
Харденбург беше паднал под мотоциклета, чието предно колело продължаваше да се върти; задното обаче беше напълно разбито. Лейтенантът лежеше съвсем неподвижен, от една рана на челото му течеше кръв, а краката му стърчаха в неестествено положение изпод мотора. Християн се приближи бавно до него и се опита да го издърпа, но не успя. Тогава вдигна с усилие мотоциклета и го прекатури, настрани от Харденбург. Седна за минута-две да си поотдъхне, после извади чантичката за първа помощ и превърза несръчно челото на ранения. В началото му се стори, че превръзката е добра, но скоро от нея закапа кръв и сега тя изглеждаше така, както всички други превръзки, които му се беше случвало да види.
Неочаквано Харденбург седна, погледна мотора и заяви твърдо:
— Ще продължим пеша. — Но когато се опита да стане, не успя. Погледна замислено краката си и добави, сякаш искаше да убеди самия себе си: — Нищо сериозно. Уверявам ви, че няма нищо сериозно. Вие здрав ли сте?
— Да, господин лейтенант.
— Струва ми се, че трябва да си почина десетина минути, а после ще видим какво ще правим — добави Харденбург и легна по гръб, като притисна с ръце окървавената превръзка.
Християн се отпусна на земята до него и се загледа в предното колело, което се въртеше все по-бавно с лек, постепенно замиращ звук. Когато най-после то спря, настъпи пълна тишина. Мотоциклетът мълчеше, мълчаха и армиите, вчепкани в битка някъде далеч оттука.
На утринното слънце пустинята изглеждаше свежа и прохладна. Дори останките на мотоциклета имаха съвсем обикновен и безобиден вид на тая светлина. Християн отпуши бавно манерката си и отпи малко вода, като я задържа известно време в устата си, преди да я глътне. Харденбург отвори едното си око, за да го види какво прави.
— Пестете водата си — рече той машинално.
— Слушам — отвърна Християн, мислейки си с възхищение: „Тоя човек ще командва и самия дявол, когато го хвърлят в пещта на ада! Харденбург — най-висшето творение на немската военна школа! Заповедите просто текат от устата му, като кръв от рана. Минута преди да умре, пак ще съставя план за следващите битки!“
След малко Харденбург въздъхна и стана. Опипа кървавата превръзка на главата си и попита:
— Вие ли я направихте?
— Да.
— Ще падне още щом помръдна — рече Харденбург студено и без гняв, като безстрастен критик. — Кой ви е учил да превързвате?
— Виноват — промърмори Християн. — Навярно и аз не съм бил съвсем на себе си, когато я правих.