— Навярно — рече Харденбург. — И все пак не бива така да се прахосват бинтовете. — След тия думи той разкопча куртката си и измъкна обвита в мушама кутийка, от която извади внимателно сгъната карта на местността. Разтвори я на пясъка и каза: — А сега да видим къде сме.
„Удивително! — помисли Християн. — Винаги подготвен за всякакви изненади.“
Харденбург се зае да проучи картата, като от време на време притваряше очи и оправяше превръзката си с неволно изкривено от болка лице. Въпреки това продължаваше да пресмята бързо, като си мърмореше нещо под нос. Накрая сгъна картата и я сложи с решителен жест в кутията, която прибра грижливо под куртката си.
— Чудесно — заяви той. — Този път се съединява с друг, който води към запад, на около осем километра оттука. Смятате ли, че сте в състояние да вървите?
— Да. А вие?
Харденбург го погледна високомерно.
— Не се безпокойте за мен. Хайде, на крака! — излая той така, сякаш отново се обръщаше към някаква рота.
Християн се изправи бавно. Рамото го болеше и едва движеше ръката си, но чувстваше, че все някак ще може да премине поне част от тия осем километра. Харденбург се надигна, макар и с невероятни усилия; лицето му се обля в пот, а от превръзката на челото му отново закапа кръв. Християн се наведе да му помогне, но той го погледна гневно и кресна:
— Отстранете се, подофицер!
Християн отстъпи, втренчил поглед в лейтенанта. Харденбург заби пръсти в пясъка, сякаш се готвеше да посрещне удара на връхлитащ великан, и после, използвайки десния си лакът като лост, напъна всичките си сили, за да се изправи. Бавно, много бавно, той започна да се отделя от земята, мъртвоблед от болки. Накрая с рязко движение успя да стъпи на крака и остана така, залитащ, но прав, с някаква страшна маска от пот; кръв и кал върху лицето. „Той плаче!“ — каза си изненадан Християн, като забеляза сълзите, които се стичаха по страните на лейтенанта и оставяха дълбоки бразди в дебелия слой мръсотия по тях. Харденбург дишаше тежко и от гърлото му излизаха сухи сдържани стенания, но зъбите му бяха стиснати в решителна гримаса. Със смешни и тромави движения той се обърна към север.
— Готово — избърбори Харденбург. — Ходом, марш!
И закрачи пред подчинения си в дълбокия пясък, накуцвайки и с неестествено сведена настрани глава, но решително и без да се обръща.
Християн го последва. Чувстваше ужасна жажда, а окаченият на плещите автомат му се струваше невероятно тежък, обаче беше решил да не пие вода и да не мисли за почивка, докато лейтенантът сам предложи да спрат.
Вървяха бавно, преплитайки по пясъка крака, сред разхвърляни тук-там останки от съоръжения и коли, към пътя на север, където може би и други германци отстъпваха от бойното поле. Или където може би ги причакваха англичаните…
За англичаните Християн мислеше вече съвсем спокойно и безстрастно. Те му се струваха сега някак си нереални и безопасни. Единствените реални неща в този момент бяха само бакъреният вкус в устата му, напомнящ на прокиснат малц, Харденбург, който куцукаше пред него като пребито животно, и горещото слънце, което се катереше зад тях по небосвода, жарейки всичко с нарастваща сила. Ако на пътя ги дебнеха англичани, по този въпрос щеше да мисли, когато му дойде времето. Сега имаше да се занимава с по-неотложни неща.
Бяха седнали за втори път да си отдъхнат — замаяни, изтощени от жаркото слънце и с натежали от умора и страдание очи, — когато на хоризонта се появи някаква кола. Тя се приближаваше бързо, оставяйки зад себе си като опашка облачета прах. Скоро можаха да я различат — беше хубава открита щабна кола, и след миг разбраха, че е италианска.
С огромни усилия Харденбург успя да се изправи, закуцука към средата на пътя и застана така, задъхан, но със спокоен поглед, срещу летящата машина. С окървавената превръзка на челото и с възпалените си хлътнали очи той приличаше на някакъв луд, заел заплашителна поза; изцапаните му с кръв ръце висяха хищно, полусвити от двете му страни.
Християн стана, но не отиде при Харденбург.
Колата продължаваше да се носи с грамадна скорост, издавайки високи сигнали с клаксона си, които отекваха в пустинята като предупредителен зов и замираха в простора. Харденбург стоеше като закован. В откритата кола имаше пет души. Харденбург продължаваше да стои неподвижен и наблюдаваше италианците със студения си поглед. Християн беше сигурен, че машината ще го прегази и вече отвори уста да извика, когато чу остро скърцане на спирачки и дългият елегантен автомобил спря на две крачки от лейтенанта.