Градчето Мерса Матрух току-що бе докоснато от ръката на смъртта. Те се опитаха да намерят някого, комуто да докладват, но навсякъде царуваше хаос. Сред развалините се движеха камиони, лутаха се хора и се търкаляха разбити бронирани коли. Скоро след като пристигнаха, долетя ескадрила самолети, които бомбардираха града в продължение на двадесет минути. Разрушенията се увеличиха, от разбитите вагони на един влак се понесе ужасен вой на ранени хора и всички се устремиха на запад. Харденбург заповяда на шофьора да се вмъкне в дългия, бавен поток от коли, насочен към края на селището. Там имаше контролен пункт, при който стоеше някакъв капитан с хлътнало лице; пред него се намираше дълъг лист хартия, закрепен върху дъска. Капитанът записваше имената и частите на потъналите в прах изтощени хора, които се нижеха един след друг край него. Той приличаше на побъркан счетоводител, решен на всяка цена да направи баланса на банка, която се клатушка от земетресение. Човекът не знаеше къде се намира щабът на тяхната дивизия и дали изобщо още съществува. Той само повтаряше, безжизнено и високо, с покрити с кожички устни: „Минавайте, минавайте, дявол да го вземе! Минавайте.“
Когато видя италианския шофьор, той каза:
— Оставете тоя при мене. Ще го използваме за отбраната на града. Ще ви дам наш шофьор.
Харденбург каза нещо с мек глас на италианеца. Човекът заплака, но слезе от колата и се приближи до капитана, влачейки безволно в праха карабината си, която държеше почти до самото дуло и която в неговите ръце имаше съвсем безобиден вид. После застана до капитана и загледа безнадеждно оръдията, камионите и залитащите войници, които минаваха край него.
— С такава войска няма да задържим дълго Мерса Матрух — рече Харденбург мрачно.
— Разбира се — измърмори като замаян капитанът, — разбира се, дявол да го вземе. След това се наведе да запише номерата на две противосамолетни оръдия и една бронирана кола, които с грохот минаха край него, обсипвайки го с облаци прах.
Капитанът придаде към тях един водач на танк, който бе загубил машината си, и един пилот на месершмит, който бе свален над градчето, като ги посъветва да се доберат колкото може по-скоро до Солум, защото според него обстановката навярно не била толкова лоша в тила.
Водачът на танк беше едър русокос селянин. Той сграбчи здраво кормилото и потегли. Този човек напомняше на Християн ефрейтора Краус с изцапаните от черешов сок устни, който отдавна вече почиваше в земята край Париж. Пилотът беше млад, но плешив, с посивяло набръчкано лице и със силен нервен тик, който правеше устата му да се свива надясно по двадесет пъти в минута.
— Тая сутрин — повтаряше той, — тая сутрин нямах такова нещо, а виждам, че става все по-лошо и по-лошо. Много ли е грозно?
— Не — успокои го Християн, — едва се забелязва.
— Свали ме един американец — обясни пилотът с явна изненада в гласа си. — Представете си само! Първият американец, когото виждам в живота си. — И той поклати глава, сякаш това бе най-големият провал на немското оръжие в цялата африканска кампания. — Не знаех дори, че тук има американци. Представете си само!
Русокосият шофьор познаваше добре работата си и караше бързо, направлявайки с умела ръка колата по бомбардираното и осеяно с ями шосе край Средиземно море, спокойно и прохладно, проснало блестящите си синкави води до Гърция, Италия и Европа…
Това се случи на следващия ден. Шофьорът напълни резервоара с бензин от един повреден камион край шосето и колата продължи заедно с дългата, бавно движеща се моторна колона, която ту спираше, ту тръгваше напред по виещия се разнебитен път, който се катереше над унищоженото градче Солум и вървеше към Киренайските възвишения. Долу, под тях, се белееха останките на стени, разположени живописно около пристанището, което по форма напомняше дупка на ключалка; в заливчето водата беше яркозелена, а там, където то се вдаваше в опожарената земя — светлосиня. Тук, сякаш останали от древни войни, се виждаха също затънали разрушени кораби, чиито силуети се полюшваха тихо и спокойно на леките вълни.
Нервният тик на пилота беше станал още по-силен и той непрекъснато искаше да се гледа в огледалцето на шофьора, като се стараеше да улови спазматичния гърч и някак си да го „задържи“, за да види какво представлява, но това все не му се удаваше. През изтеклата нощ нещастникът беше крещял мъчително всеки път, когато се унасяше в сън и Харденбург започваше да се дразни сериозно от него.