Имаше вече признаци, че там долу редът полека-лека се възстановява. Около градчето се виждаха противосамолетни оръдия, на източния му край се окопаваха две дружини пехота, а край пристанището крачеше напред-назад някакъв генерал, който размахваше ръце и даваше разпореждания.
От колоната, която се точеше до самия хоризонт, бяха изтеглени няколко танкови поделения. Те бяха съсредоточени като резерв зад пехотата и група войници, които от височината приличаха на малки играчки, пълнеха резервоарите с гориво и подаваха боеприпаси на танкистите в купичките.
Застанал прав отзад в колата, Харденбург наблюдаваше внимателно всичко, което ставаше наоколо. Сутринта беше успял дори да се обръсне, макар че имаше силна треска. Устните му бяха напукани и покрити с ранички, а на челото му бяха направили чиста превръзка, но все пак изглеждаше отново като истински войник.
— Ето къде ще ги спрем — заяви той. — По-далече няма да отидат.
И тъкмо тогава откъм морето се появиха самолетите и бръмченето на моторите им заглуши почти веднага сподавения грохот на танковете, които пълзяха нагоре по възвишението. Те летяха ниско, в правилни клинове, като че изпълняваха фигурен полет на парад. Изглеждаха много уязвими и сякаш стояха на едно място. По някаква необяснима причина обаче никой не стреляше по тях. Християн видя как бомбите се засипаха дъгообразно към земята. В следващия миг планинският склон се разтресе от взривове. Един камион на върха се прекатури бавно и полетя с трясък в стометровата бездна. От него изхвърча една обувка, описвайки дълга извита линия, сякаш беше хвърлена от човек, решен да спаси първата попаднала под ръката му вещ.
Следващата бомба падна съвсем близо до тях. Християн усети, че някаква сила го издига във въздуха и успя само да си помисли: „Не е частно — след като стигнах толкова далече и преживях такива мъки. Не, никак не е честно.“ Той съзнаваше, че е ранен, макар че не го болеше, и реши, че ще умре. Така леко и приятно беше да потъне без никакви болки във вихрения разноцветен хаос! В следващия миг загуби съзнание.
След известно време отвори очи. Нещо го притискаше и той се опита да го отмести, но не успя. Във въздуха се усещаше сладникавият дъх на кордит, пиринченият мирис на обгорели камъни и познатата миризма на горящи машини, на запалена гума, кожа и боя. В следващия миг той забеляза една куртка и една превръзка и реши, че това трябва да е лейтенант Харденбург. Да, беше лейтенант Харденбург, който повтаряше спокойно: „Заведете ме при лекаря.“ Ала само гласът, нашивките и превръзката даваха да се разбере, че това наистина е Харденбург; предната част на главата представляваше червеникавобяла безформена маса, а спокойният глас излизаше от някакви дълбини, сред червени мехурчета и белезникави ивици кожа — единственото нещо, което бе останало от лицето на лейтенант Харденбург. Като насън Християн се опита да си спомни къде е виждал нещо подобно. Това обаче беше трудно, защото той отново започна да изпада в унес, но най-после се сети — лицето на лейтенанта приличаше на изпъстрен с жилки нар, набързо и накриво разрязан, чийто сок се стича от лъскавите зрели и месести клетки в ослепително бяла чиния. Неочаквано Християн почувства силна болка и дълго време не можа да мисли за нищо.
Глава седемнадесета
— Уверяват ме — говореше гласът изпод бинтовете, — че до две години ще ми направят ново лице. Аз не желая да се заблуждавам и зная, че няма да приличам на киноартист, но вярвам, че все пак това ще бъде едно поне поносимо лице.
Християн беше виждал подобни „поносими“ лица, каквито хирурзите моделираха върху натрошените черепи на хора, които донасяха на хирургическата им маса, и не споделяше убеждението на Харденбург, но се задоволи да каже:
— Разбира се, господин лейтенант.
— Смятам — продължи гласът, — че до един месец ще мога да виждам с дясното си око. Това само по себе си представлява успех, дори да не постигнат нещо друго.
— Разбира се — съгласи се Християн.
Този разговор се водеше в една затъмнена вила, разположена на прекрасния, залят от зимното слънце остров Капри в Неаполитанския залив. Християн седеше между двете легла, опрял патериците си до стената и изтегнал напред десния си крак, целият бинтован и неподвижен, който едва докосваше пода… На другото легло се намираше един обгорял танкист в много тежко състояние, който лежеше неподвижно под планини от бинтове, изпълвайки високата прохладна стая с вонята на разлагащ се жив организъм; тая воня беше по-тежка от миризмата на труп, но Харденбург не можеше да я усети, защото нямаше нос. Една съобразителна сестра беше използвала това щастливо съвпадение и бе поставила двамата един до друг, защото болницата — някогашна лятна резиденция на богат лионски фабрикант на копринени изделия — от ден на ден ставаше все по-тясна за непрекъснатия поток хора от африканския фронт, които представляваха по-интересни хирургически обекти.