Християн лежеше в една по-голяма болница за войници в подножието на хълма, но преди седмица му бяха дали патерици и сега се чувстваше сравнително добре.
— Много мило от ваша страна, Дистл — продума Харденбург, — че дойдохте да ме посетите. Пострадаш ли нещо, хората започват да се отнасят с тебе като с осемгодишно дете или като със слабоумен.
— Исках много да ви видя — отвърна Християн — и да ви изкажа признателността си за всичко, което сторихте за мен. Затова, когато чух, че и вие сте на острова, аз…
— Глупости! — Беше невероятно, че гласът на Харденбург звучи все така отривисто, ясно и сурово — сега, когато цялото му лице беше просто изчезнало. — За признателност не може и да се говори. Аз ви спасих не от някакви нежни чувства към вас, уверявам ви.
— Разбирам.
— На мотоциклета имаше две места и следователно можеха да се спасят двама души, които по-късно биха се оказали полезни. Ако имаше друг, който според мене би бил по-ценен за армията, сигурно щях да ви оставя.
— Разбирам — повтори Християн, загледан в гладките бели бинтове, намотани умело около тая глава, която за последен път беше видял потънала в кръв на възвишението край Солум, когато в далечината замираше звукът на отлитащите английски самолети.
Влезе сестрата. Беше около четиридесетгодишна жена с пълно и добродушно майчинско лице.
— Достатъчно — рече тя деловито и отегчено, без никаква майчинска нежност в гласа си. — За днес посещението свърши.
След това предупреждение тя застана до вратата, за да се увери, че Християн ще излезе. Той се изправи бавно, взе патериците и си тръгна, почуквайки с тях глухо по мраморния под.
— Ще мога поне да ходя без чужда помощ — обади се зад него Харденбург.
— Разбира се, господин лейтенант — отвърна Християн. Ще ви посетя пак, ако ви е приятно.
— Щом като желаете… — рече гласът под бинтовете.
— Оттука, подофицер — упъти го сестрата.
Християн закуцука неуверено към изхода — той едва преди няколко дена се беше научил как да се движи с патерици. Излезе в коридора и вонята от изгорелия танкист остана зад болничната врата.
— Сигурен съм, че няма да се разтревожи от промяната във външността ми — долетя глухият глас изпод плътната бяла превръзка. Харденбург говореше за жена си. — Писах й, че съм ранен в лицето, а тя ми отговори, че се гордеела с мене и че това нямало никакво значение.
„Промяната във външността му! Та той изобщо няма лице“ — помисли Християн, но не каза нищо. Той седеше пак между двете легла с протегнат крак, опрял патериците си на обичайното място до стената.
Сега Християн посещаваше Харденбург почти всеки ден. Лейтенантът говореше с часове изпод тъмната преграда на белия бинт, а Християн го слушаше и само от време на време изричаше по едно „да“ или „не“. От обгорелия танкист идваше все същата воня, но след първите мъчителни минути Християн постепенно свикваше с нея, а след това дори не я усещаше. Изолиран поради своята слепота от външния свят, Харденбург говореше безспирно — замислено и спокойно, — като разкриваше постепенно живота си пред самия себе си и пред Християн, сякаш сега, през тоя принудителен отдих, искаше да анализира и прецени миналото, да претегли на везните успехите и грешките си и да изгради план за бъдещето. Всичко това запленяваше все повече Християн и той прекарваше вече половината от деня във вонящата стая, като следеше внимателно зигзагообразната нишка на тоя живот, който все по-често му се струваше свързан с неговия. Болничната стая се бе превърнала в лекционна зала и изповедалня: тук Християн изясняваше собствените си грешки, тук ставаха понятни, кристализираха и се избистряха смътните му надежди и стремежи. Войната приличаше на сън, в който се боричкаха неясни фантастични сенки и се чуваше шумът от някаква далечна буря, и само тази стая с нейните прозорци към слънчевия син залив, в която лежаха двете бинтовани вонящи тела — само тя беше реална, осезаема и от някакво значение.