— Гретхен ще ми бъде много необходима след войната — рече Харденбург. — Гретхен е името на жена ми.
— Да, зная — каза Християн.
— Откъде знаете? О да, нали ви пратих да й предадете шала.
— Да — потвърди Християн.
— Хубава жена е Гретхен, нали?
— Да, хубава е — съгласи се Християн.
— А това е много важно — продължи Харденбург. — Просто ще останете поразен, ако знаете колко кариери се провалят в армията от грозни и немарливи жени. При това тя е много способна. Просто има дар да се оправя с хората…
— Да — рече Християн.
— Можахте ли да поговорите с нея?
— Десетина минути, докато ме разпитваше за вас.
— Гретхен ми е много предана.
— Сигурно.
— Мисля да не се виждам с нея до една година и половина. Дотогава лицето ми ще бъде достатъчно прилично. Не бих искал да я тревожа, без да има нужда. Да, много способна жена. Просто има дарба да се чувства непринудено и свободно във всяко общество, винаги знае какво да каже…
— Точно така.
— Да ви призная откровено, не я обичах, когато се оженихме. Бях привързан към друга, по-възрастна жена. С две деца. Да, много привързан. Малко остана да се оженя за нея. Но това щеше да ме погуби. Баща й беше работник в металургически завод, а самата тя имаше склонност да пълнее. След десетина години щеше да стане чудовищно дебела. Не биваше да забравям, че след десет години сигурно ще бъда в състояние да каня в дома си министри и генерали и че съпругата ми ще трябва да бъде добра домакиня. Тая жена обаче имаше нещо вулгарно в себе си, а и децата бяха просто нетърпими. И все пак дори и днес, когато си мисля за нея, чувствам, че ме обхваща някаква особена замайваща слабост. Случвало ли ви, се е да изпитате подобно нещо?
— Да — отвърна Християн.
— Казвам ви, тя щеше да ме погуби — продължи гласът изпод бинтовете. — Жената е най-старият капан в света. Мъжът трябва да бъде благоразумен в тия неща така, както и във всички други. Презирам мъжете, които се жертват заради жени. Това е най-лошата отстъпка пред личните слабости и страсти. Ако зависеше от мен, бих изгорил всички романи — всички, заедно с „Капиталът“ и поемите на Хайне.
Друг път, през някой влажен ден, когато посивелият залив зад прозореца се таеше, скрит зад пелена от дъжд, Харденбург говореше:
— Когато тая война свърши, ще трябва веднага да започнем нова. Срещу японците. Съюзниците трябва винаги да бъдат смазвани накрая. Наистина това го няма в „Mein Kampf“, но навярно авторът го е изпуснал от държавнически съображения. След това пък ще се наложи да дадем възможност на някоя друга държава да стане силна, за да имаме винаги по един опасен противник. За да бъде велика, нацията трябва постоянно да се държи в крайно напрежение. Една велика нация се намира винаги на ръба на пропастта и е винаги готова за атака. Когато загуби тая готовност да се сражава, историята започва да дълбае името й в надгробния камък. Римската империя ще остане вечен пример за всеки разумен народ. Когато народът си задава въпроса: „Кой ще ми нанесе следващия удар?“, вместо да пита: „Кого да ударя сега?“, той е тръгнал вече по пътя към бунището на историята. „Отбрана“ — това е дума, с която страхливецът замества термина „поражение“. Не може да съществува успешна отбрана. Нашата лъжлива цивилизация, която се гради всъщност на ленивост и страх пред смъртта, е най-голямото зло в света. Вземете за пример Англия. Тя представлява нещо като десерт след древноримски обед. В мирно време народът не бива да се наслаждава на плодовете от войната. Тия плодове трябва да се ядат само през време на следващата война, защото иначе ще загубите всичко. В часа, в който англичаните са се огледали и са казали: „Вижте какво сме завоювали, дайте сега да го задържим!“, империята е започнала да се изплъзва от ръцете им. Хората винаги трябва да остават варвари, защото само варварите винаги побеждават.
Ние, немците, имаме най-големите възможности. Ние разполагаме с елит от смели, умни хора и с многобройно, работливо население. Наистина и други нации, като американците например, имат не по-малко смели и умни хора и население, което не отстъпва по работоспособност на нашето. В едно отношение обаче ние сме по-щастливи от тях и затова ще победим. Ние се подчиняваме, а те — не, и навярно никога няма да се подчиняват. Ние изпълняваме онова, което ни се нареди, и по такъв начин ставаме оръдие в ръцете на нашите водачи, които могат да ни използват за решителни действия. Американците могат да се подчиняват в продължение на година, пет, а после започват да надигат глава…