Гласът на лейтенанта се лееше като гласа на сериозен учен, който чете в университетска библиотека извадки от любима книга, научена вече почти наизуст. Дъждът струеше по прозореца с мек шум, закривайки пристанището. Обгореният танкист лежеше неподвижно, все така вонящ, неспособен да чуе или да се интересува от каквото и да било.
— В известни отношения моето раняване представлява един щастлив случай — говореше Харденбург. Беше друг ден, упоителен и тих, слънцето клонеше към запад и всичко навън — вода, въздух и планина — изглеждаше прозрачно и искреше в тъмносинкава омара. — По една или друга причина в армията не ми провървя много, а след това раняване няма да ме оставят повече в нея. За съжаление в армията винаги бях там, където не трябва. Както знаете, мене ме повишиха само веднъж, а моите другари по школа са повишавани вече по пет пъти. Не желая да се оплаквам — този въпрос не се урежда с връзки или със заслуги. Всичко зависи от това, къде се намираш в определен момент: в щаба ли, когато генералът е получил изгодно назначение, или пък на предни линии, когато противникът напада; зависи от това, как са съставени сведенията през дадена сутрин, кой ще ги чете и как ще се чувства този човек в момента… Така или иначе беше ясно, че в това отношение не ми върви никак. Сега вече няма да ме оставят във войската. Ако войниците се командват от офицер с обезобразено лице, това подкопава духа им. И напълно логично. Не бива преди боя да превеждаш ротата през гробище, ако има друг път. Просто от благоразумие. Но едно белязано от рани лице ще добие своята стойност, макар и по-късно. Аз съм решил да се отдам на политика. Смятах да направя това, след като приключа военната си служба, но сега пък ще спестя двадесетина години. Когато войната свърши, ръководните постове ще бъдат достъпни само за хора, които могат да докажат, че са служили добре на родината по бойните полета. Аз не ще имам нужда да нося медали на гърдите си. Лицето ми — ето моя медал. Моето лице ще буди съчувствие, уважение, признателност, страх. След края на войната ще трябва да управляваме цял един свят и партията ще реши, че човек с такова лице е напълно достоен да я представлява в други страни.
Мисълта за моето лице не ме тревожи. Когато свалят превръзките, ще стана и ще се погледна в огледалото. Зная добре, че лицето ми ще бъде ужасно. Обаче ужасът не бива да смущава войника повече, отколкото видът на чука смущава дърводелеца. Глупаво е да твърдим, че ужасът не е такова оръжие за войника, каквото е чукът за дърводелеца. Да сеем смърт и да заплашваме със смърт — това е нашата професия, и ние трябва да посрещаме смъртта спокойно, като същевременно я използваме умело за целите си. Нашата родина се нуждае от една опустошена Европа. Това е математическа задача, в която знакът за равенство е масовото унищожение на хора. Ако искаме да получим верен резултат, не бива да отстъпваме от математическите правила, с чиято помощ се решава уравнението.
Където и да отидем, всички трябва да разберат, че няма да се колебаем да убиваме. Това е най-сигурният ключ към господство. С течение на времето аз обикнах убийството, тъй както пианистът обича етюдите на Черни, благодарение на които пръстите му добиват достатъчно ловкост, за да изпълняват Бетховен. Стремежът към убийство е най-ценното качество на всеки военен и когато офицерът го загуби, длъжен е да поиска да го уволнят от армията и да стане чиновник.
Четох някои ваши писма до приятели в родината и те ме възмутиха. Вие, разбира се, сте много по-възрастен от мене и до голяма степен сте били повлияни от всички ония глупости, които проповядваха в Европа. Писмата ви са изпълнени с разсъждения за великите дни на мир и благоденствие, които ще настъпят за целия свят след края на войната. Всичко това е много хубаво за жените и политиците, но един войник не бива да мисли така. Войникът не бива да се стреми към мир, защото мирът за него значи пазар на евтина работна сила, а той е длъжен да знае, че благоденствието трябва да бъде едностранно. Ние можем да процъфтяваме само когато цяла Европа се превърне в бедняк, и всеки войник трябва да се съгласи с това схващане. Нима аз мога да желая благополучието на неграмотния поляк, който зиме се напива с картофена ракия и се търкаля в калта на родното си село? Нима мога да желая вонящият овчар в Доломитите да забогатее? Нима мога да желая тлъстият грък педераст да стане професор по право в Хайделберг? Какво би ме ползвало всичко това? Мене ми трябват слуги, а не конкуренти. И щом не мога да превърна чужденците в слуги, предпочитам да ги превърна в трупове. И ако ние, немците, не заявяваме това открито, то е, защото все още си оставаме отчасти политици, които се продават на останалия свят, за да спечелят едно остаряло и никому ненужно доверие. Но нека минат още десет години, и ние ще се покажем такива, каквито сме си — войници и нищо друго, — след което ще можем да се отърсим от всички тия глупости. Войнишкият свят е единственият реален свят. Всеки друг свят представлява нещо като книга, изпълнена с кухи фрази и с оръфана подвързия, за която няма място на библиотечния рафт; нещо като куп безцветни тостове и речи на банкет, на който всички гости вече са заспали. Десет хиляди рафтове с книги не могат да спрат един-единствен танк. Библията е печатана може би милион пъти и все пак едно отделение войници с бронирана кола може за половин час безнаказано да наруши петдесет пъти десетте божи заповеди в някое украинско село и още същата нощ да отпразнува победата, като изпие две каси трофейно вино.