— Казах, господин лейтенант, че утре заминавам за фронта.
— Чух ви — рече Харденбург. — Донесете ми един щик.
— Какво искате? — попита Християн, като мислеше, че не е разбрал добре, защото превръзката заглушаваше гласа на лейтенанта.
— Искам един щик. Донесете ми го утре.
— Но аз заминавам в два часа следобед.
— Донесете го тогава сутринта.
Християн се взря в бинтованата глава, мъчейки се да отгатне мисълта на лейтенанта, но, разбира се, не можа нищо да види през намотките на превръзките, нито пък долови нещо особено в неизменно равния и спокоен глас, който долиташе от своето скривалище.
— Аз нямам щик, господин лейтенант — рече той.
— Тогава откраднете някой тая вечер, няма да е трудно. Все някак ще можете да задигнете един щик, нали?
— Сигурно ще мога.
— Не ми трябва ножницата, а самият щик.
— Господин лейтенант — рече Християн, — аз съм ви много признателен и съм готов да ви услужа с каквото мога, но ако смятате да… — той се поколеба — да свършите със себе си, не бих имал сили…
— Не смятам да свърша със себе си — произнесе спокойният приглушен глас. — Как можете да сте толкова глупав? Аз разговарям с вас почти два месеца вече — нима приказвам като човек, който мисли да се самоубива?
— Не, но…
— Трябва ми за него — рече Харденбург.
Християн неволно се изправи на дървения стол.
— Какво казахте?
— За него, за него — раздразнено повтори Харденбург. — За човека от съседното легло.
Християн се обърна бавно и погледна към обгорелия танкист. Той лежеше притихнал, неподвижен, както преди два месеца.
— Не ви разбирам — рече Християн, като се обърна отново към дебелите пластове бинт, които скриваха лицето на лейтенанта.
— Моли ме да го убия — обясни Харденбург. — Това е съвсем просто. Виждате ли, той няма вече ни ръце, нито нещо друго. И иска да умре. Преди три седмици помоли доктора да сложи край на живота му, но оня идиот му заповяда да не приказва повече такива неща.
— Не знаех, че може да говори — промърмори Християн като замаян. И отново погледна към страшното легло, сякаш очакваше, че обгореният ей сега ще каже нещо.
— Да, може да говори — добави Харденбург. — Ние приказваме по часове нощно време. Разбирате ли, той говори само нощем.
„От такива разговори — помисли си Християн — между един безрък труп и един човек без никакво лице сигурно би изстинал и топлият италиански въздух!“ Той неволно потрепери. Обгорелият продължаваше да лежи неподвижен, завит под одеялата. „Сигурно сега ни слуша — отново си помисли Християн, втренчил очи в него — и разбира всяка наша дума!“
— Бил е часовникар, в Нюрнберг — обясни Харденбург. — Специалист по спортни часовници. Има три деца и въпреки това е решил да умре. Ще бъдете ли така добър да донесете щика?
— Дори да донеса, каква полза от него? — рече Християн, като търсеше начин да се спаси от участие в самоубийството на този нещастник, останал без очи, без глас, без ръце. — Той не би могъл да го употреби.
— Аз ще го употребя — отвърна Харденбург. — Задоволява ли ви това?
— Как така вие ще го употребите?
— Ще стана от леглото, ще отида при него и ще го убия. Е, ще го донесете ли?
— Не знаех, че можете да се движите… — рече Християн поразен. Сестрата му бе казала, че лейтенантът ще проходи едва след три месеца.
Бавно и спокойно Харденбург отхвърли одеялата от гърдите си. После с тромави движения прехвърли крака през леглото и се изправи като автомат. Християн го наблюдаваше изумен и безмълвен, сякаш виждаше мъртвец да излиза от гроба. Лейтенантът беше облечен в торбеста, покрита с лекета фланелена пижама, а босите му бели крака приличаха на мръсни петна върху мраморния под на вилата на лионския фабрикант.
— Къде е другото легло? — попита Харденбург. — Покажете ми къде е леглото.
Християн го улови внимателно за ръка и го поведе през тясното пространство, докато коленете на лейтенанта опряха до дюшека на съседното легло.
— Ето! — отсечено рече Харденбург.