— Защо никому не сте казали, че можете да ходите? — попита Християн, обхванат от странното чувство, че говори насън с някакви прелитащи край прозореца духове.
Застанал така в жълтата си пижама, Харденбург се олюляваше леко и се кискаше самодоволно под своята каска от превръзки.
— Човек трябва винаги да крие някои по-важни сведения от началството си — отговори, той. После се наведе и внимателно опипа одеялото върху гърдите на обгорелия. Накрая ръката му остана неподвижна.
— Тук! — прозвуча глас изпод снежнобялата преспа, която се издигаше над завивката. Гласът беше прегракнал и нечовешки. Сякаш някаква умираща птица, някаква пантера, давеща се бавно в собствената си кръв, или маймуна, прободена от остър клон през буря в джунглата, изведнъж бе добила дар слово, за да произнесе едно последно „Тук“.
Ръката на Харденбург се бе спряла върху бялата покривка — бледожълта и костелива ръка, прилична на стара захабена рентгенова снимка.
— Къде е? — попита той рязко. — Къде е ръката ми, Дистл?
— На гърдите му — прошепна Християн, втренчил очи в разперените жълтеникавобели пръсти.
— На сърцето му — рече Харденбург. — Точно на сърцето му! Ние се упражняваме в това всяка вечер от две седмици насам. — Той се обърна и със сигурния усет на слепеца се добра до леглото си, легна и придърпа одеялото до раменете си, над които подобно на древен шлем се издигаше маската от бинтове. — А сега донесете щика. За себе си няма защо да се безпокоите. Ще го държа скрит два дена след като заминете, така че никой не ще може да ви замеси в убийството. И ще го свърша през нощта, когато в продължение на осем часа никой няма да влиза в стаята. Часовникарят умее да пази тайна — заключи той и се закиска.
— Добре, господин лейтенант — рече тихо Християн и стана, за да си върви, — ще ви донеса щика.
На другата сутрин Християн донесе простия нож, който предишната вечер бе задигнал от войнишкия бар, когато неговият собственик пиеше бира и пееше гръмогласно „Лили Марлен“ заедно с двама служащи от интендантската част. Донесе го във вилата на лионския фабрикант под куртката си и го мушна под дюшека, както му бе казал Харденбург. После се сбогува с лейтенанта, отвори вратата и от прага хвърли прощален поглед към двете слепи бели фигури, които лежаха неподвижно една до друга в приветливата стая с високия таван, през чиито големи хубави прозорци се виждаше блесналият на слънцето залив.
Християн излезе от стаята и закуца надолу по коридора, стъпвайки тежко с грубите си обуща по мраморния под; в тоя миг той се чувстваше като студент, завършил най-после университета, след като е прочел и назубрил почти наизуст всички учебни помагала.
Глава осемнадесета
— Мирно! — заплашително прозвуча глас от прага на вратата и Ноа замръзна пред походното си легло.
Влезе капитан Коукли, придружен от старшината и от сержант Рикит, и започна своята съботна проверка. Той вървеше бавно по средата на старателно измития под на казармата между неподвижните редици от избръснати и облечени в чисто бельо войници; вървеше и оглеждаше косите и обущата на хората с тежък, враждебен и бездушен поглед, сякаш това не бяха негови подчинени, а неприятелски позиции. През голите прозорци струяха ярките лъчи на флоридското слънце.
Пред новия редник Уитикър капитанът се спря.
— Осма точка от инструкцията за задълженията на часовоя — рече Коукли, загледан хладно във връзката на Уитикър.
— В случай на пожар или безредие да даде тревога — отвърна Уитикър.
— Разхвърлете леглото на тоя войник! — заповяда Коукли. Сержант Рикит пристъпи между леглата и дръпна завивките на леглото. Чаршафите изшумоляха леко в притихналото помещение.
— Тук не е Бродуей, Уитикър — заяви Коукли, — и вие вече не се намирате в хотел „Астор“. Тук сутрин не идва чистачка и трябва да се научите сам да оправяте леглото си.
— Слушам, сър.
— Затваряйте си устата! — изръмжа Коукли. — Когато искам да отговаряте, ще ви попитам и вие ще отговорите с „Да, сър“ или „Не, сър“.
Коукли продължи надолу между редиците, скърцайки високо с токовете си по голия под. Сержантите пристъпваха тихо зад него, сякаш и вдигането на шум беше привилегия на началството.
Коукли застана пред Ноа и спря на него тежкия си поглед. Капитанът имаше много лош дъх, като че ли нещо непрекъснато гниеше в стомаха му. Той беше офицер от националната гвардия в Мисури, а до войната бе служил като продавач в погребално бюро в Джоплин. „Предишните му клиенти — помисли Ноа — сигурно не са обръщали голямо внимание на дъха му!“ Той преглътна нарочно, като се стараеше да сподави смеха, който се надигаше в гърлото му, докато капитанът се взираше в него с желание да открие следи от недообръсната брада.