— Евреите не са виновни — обади се отчетливо глас от групата на покерджиите. — Те просто са по-хитри от другите. Ето защо толкова рядко попадат във войската и печелят толкова пари. Не, не ги обвинявам. Ако и аз бях хитър като тях, нямаше сега да бъда тука, а щях да си седя в някой вашингтонски хотел и да гледам как парите се стичат в джоба ми.
Последва мълчание и Ноа почувства, че всички играчи гледат към него, но не вдигна очи от писмото си.
„Често излизаме на походи — продължи да пише той бавно. — Катерим се и се спускаме по хълмове, маршируваме и денем, и нощем. Доколкото разбирам, армията е разделена на две части, които се обучават за бой, и други, които маршируват и мият прозорци. Ние очевидно сме попаднали във вторите. Аз се научих да ходя така, както никой друг в рода на Акерман.“
— Евреите имат големи капитали във Франция и Англия — рече друг от играчите на покер. — Те управляват всички банки и публични домове в Берлин и Париж и сега Рузвелт е решил да ни прати да защищаваме парите им. Ето защо обяви войната! — Войникът говореше нарочно високо, за да ядоса Ноа, но последният продължаваше да седи със сведени очи.
„Четох във вестниците — пишеше Ноа, — че тая война била война на мотори, но единствената машина, която съм видял досега, е някакъв уред за изцеждане на парцали за миене на под…“
— Евреите имат международен комитет — продължаваше същият глас, — който се събира в Полша в някакъв град на име Варшава, откъдето разпраща заповедите си по цял свят: купете това, продайте онова, обявете война на тая страна, обявете война на оная страна. Двадесет стари брадати равини…
— Акерман — извика друг глас, — чу ли какво казват?
Най-после Ноа вдигна очи към групата играчи на покер. Всички се бяха обърнали към него с разкривени от подигравателни усмивки лица и студен, насмешлив поглед.
— Не — отвърна Ноа, — нищо не чух.
— Защо не се присъединиш към нас? — с пресилена учтивост попита Зилихнер. — Ние играем ей тъй, приятелски, и на дребно, и си говорим за интересни неща.
— Не, благодаря — отклони Ноа. — Зает съм.
— Бихме искали да знаем — продължи Зилихнер, който беше от Милуоки, но в говора му се долавяше лек немски акцент, останал може би от детските години, — бихме искали да знаем как се е случило да те вземат във войската. Как стана това? Нима в комисията нямаше нито един от вашата тайна ложа?
Ноа погледна листа, който държеше в ръка. „Не треперя — каза си той изненадан, — никак не треперя!“
— Аз пък дори чух — обади се друг — за един евреин, който постъпил доброволно във войската.
— Не може да бъде! — удиви се Зилихнер.
— Кълна ви се. Натъпкали го със слама като чучело и го поставили в музея.
Останалите играчи се разсмяха високо, с престорена веселост.
— Аз съчувствам на Акерман — заяви Зилихнер, — честна дума. Помислете си само какви пари можеше да спечели на черната борса от гуми и бензин, ако не беше в пехотата!
„Струва ми се, не съм ти съобщил още — с твърда ръка продължи да пише Ноа на жена си, която се намираше на хиляди мили от него, там някъде на север, — че миналата седмица тук пристигна един нов сержант. Той няма зъби, фъфли и говори като новак от младежка лига, който за първи път става пред събрание…“
— Акерман!
Ноа вдигна очи. Пред него стоеше един капрал от друго казармено помещение.
— Викат те в ротната канцелария. Бързо!
Ноа сложи бавно недовършеното писмо в кутията, която скри в сандъчето си. Усещаше, че играчите го наблюдават внимателно и следят всяко негово движение. Той мина край тях, като се стараеше да не бърза, и Зилихнер подхвърли:
— Ще му връчват ордена „Улица Деланси“, задето в продължение на шест месеца е изяждал по една цяла херинга на ден.
Отново се разнесе престореният гръмогласен смях.
„Ще трябва да се справя с това положение — помисли си Ноа, като прекрачи прага и се намери в потъналия в здрач казармен двор. — Да, ще трябва да се справя с него по някакъв начин…“
След тежкия спарен въздух в помещението въздухът вън му се стори необикновено свеж, а тишината, която цареше над ниските здания и запустелите улички, галеше особено приятно слуха му сега — след острите дразнещи гласове в стаята. „Може би — помисли си Ноа, като вървеше бавно край постройките, — може би в канцеларията пак ще ми разтриват ушите!“ Въпреки това той се чувстваше доволен от краткия отдих, от временното примирие с армията и с околния свят.