Може би той беше направил грешка, като заяви на човека, с когото разговаря във Форт Дикс, че желае да постъпи в пехотата. Романтика! Всъщност оказало се беше, че тук няма нищо романтично. Подбити от ходене крака, невежи хора, пияници и фъфлещият глас на Рикит: „Ще ви науча аз как да боравите с карабина и да се биете за живота си…“.
„Мисля, че с вашите качества бих могъл да ви поставя на специална работа…“ — бе казал оня човек. Това навярно означаваше някаква канцеларска служба в Ню Йорк до края на войната! Но Майкъл бе отговорил със скромно достойнство: „Не, това не е за мен. Не съм постъпил в армията, за да седя на стол.“ Всъщност защо беше влязъл в армията? За да прекоси цяла Флорида пеша? За да оправя постоянно легла, които не се харесват на някакъв си бивш продавач в погребално бюро? Или да гледа как измъчват един евреин? Навярно щеше да бъде много по-полезен, ако се занимаваше например с набиране на хористки за войнишки представления, много по-добре би служил на родината си на Шуберт алея, отколкото тук, крачейки като автомат по напечения път. Но той трябваше да направи тоя жест — жест, който в армията така бързо губи своята стойност!
Армията!… Как можеше да изрази онова, което мислеше за нея, с една-две думи, с една фраза? Не, това бе просто невъзможно. Армията се състоеше от десет милиона частици. Частици, които са в постоянно движение, частици, които никога не се съединяват, никога де се движат в обща посока. Армията приличаше на свещеник, който чете проповед след показване на филм за полова хигиена. В началото — отвратителни снимки, а след това пред белия екран (на който преди миг са прожектирали долнопробни уличници) застава божият служител в капитанска униформа. „Войници, армията трябва да бъде практична… — разнася се напевният глас на баптисткия проповедник в задушната дъсчена барака. — Вашите началници казват: «Войникът е изложен на опасност от зараза и затова ние ви показваме как работят нашите медицински профилактични органи.» Аз обаче съм дошъл да ви заявя, че вярата в бога е по-сигурно нещо от всякаква профилактика, а религията е по-полезна за здравето от всякаква похотливост…“
Една частица, втора частица… Ето например бившия гимназиален учител от Харвард с хлътналото жълтеникаво лице и безумния поглед, който сякаш очакваше всяка нощ да го убият. „Бих искал да ви обясня моя случай — бе прошепнал той веднъж на Майкъл. — Отказах да служа във войската по религиозни причини. Аз не вярвам във войната. И не искам да избивам своите събратя. Затова ми дадоха наряд в кухнята, където прекарах цели тридесет и шест дни! Загубих двадесет и осем фунта и продължавам да слабея, но те не ще успеят да ме заставят да избивам своите събратя!“
Армията!… Ето например и оня професионален войник във Форт Дикс, който бе прослужил тринадесет години като играч в армейски бейзболни и футболни състави. Разглезени войници — така наричаха във войската военнослужещи като него. Беше едър, здрав на вид мъжага с корем, издут от бирата, която, беше изпил в Кавит, Панама сити и във Форт Райли в Канзас. Изпаднал неочаквано в немилост пред началството в канцеларията, нещастникът бил изваден от спортните команди и бил пратен на редовна служба в полка. Когато дошло време да го откарат, той качил войнишките си чанти в камиона и изведнъж започнал да пищи. Тръшнал се на земята и заревал с пяна на устата — тоя път трябвало да отиде не на футболен мач, а на бойното поле. Тогава от канцеларията излязъл старшината някакъв сто и дванадесет килограмов ирландец, който служил във войската още през миналата война — и го погледнал презрително. После го ритнал по главата, за да го накара да млъкне, и макар че човекът продължавал да се тръшка и плаче, заповядал на двама войници да го хвърлят като чувал в камиона. Накрая старшината се обърнал към новобранците, които наблюдавали мълчаливо тая сцена, и казал: „Този войник е позор за действащата армия, но знайте, че той не е типичен случай, съвсем не е типичен. Аз искам да ви се извиня заради него. А сега — обирайте си крушите оттука!“
А лекциите!… Лекции за държанието на войниците, лекции за причините за войната, която Съединените щати водят… Експертът по японските въпроси — някакъв професор от Лихай с тясно посърнало лице — им беше казал, че войната имала чисто икономически подкладки. Япония, която се стремяла да разшири своите владения, искала да заграби азиатските и тихоокеанските пазари, но Щатите били длъжни да попречат на нейната експанзия и да запазят тия пазари за себе си. Всичко това съответстваше напълно на схващанията на Майкъл през последните петнадесетина години за причините на войните изобщо. И все пак, докато слушаше сухия равнодушен глас и гледаше голямата карта, на която бяха означени ясно сферите на влияние, петролните залежи и каучуковите плантации, той изпита омраза към професора и към онова, което означаваха неговите думи. На него му се искаше да им кажат с пламенни и цветисти думи, че се сражават за свободата, за високи морални принципи, за освобождението на поробените народи, за да може да се върне в казарменото помещение или на стрелбището убеден, че воюва за някакви идеали… Майкъл бе хвърлил поглед към уморените войници около себе си. От техните отегчени, полузаспали лица не можеше да се разбере дали изобщо тия хора се интересуват от лекцията, дали я разбират и дали искат да запазят пазарите и петрола. Всъщност по тия лица се четеше само едно желание — да се върнат в помещенията и да се наспят.