Когато се яви отново в канцеларията, този път във войнишка униформа, капитанът бе излязъл. Ноа седна на тревата срещу входа и зачака. В помещението зад него някакъв глас рецитираше тихо: „Не съм отгледала син, за да стане войник — каза майката, преди да умре…“, а други двама спореха високо кога ще свърши войната.
— През петдесета година — повтаряше упорито единият. — През есента на петдесета. Войните винаги свършват с настъпване на зимата.
Другият възрази:
— Войната с германците — може би, но ще останат японците. Смятам, че ще трябва да се споразумеем с японците.
— Аз съм готов да се споразумея с всеки — обади се трети глас. — Готов съм да се споразумея и с българите, и с египтяните, и с мексиканците — с всички.
— През петдесета година — настоя високо първият глас. — Помнете ми думата. Най-напред обаче всички ще получим куршум в задника.
Ноа престана да ги слуша. Седеше в тъмнината върху оскъдната трева, опрял гръб о дървената стълбичка и полузаспал, в очакване на капитана, като си мислеше за Хоуп. Следващата седмица, във вторник, беше рожденият й ден. Той бе спестил десет долара за подарък, които беше скрил на дъното на раницата си. Какво би могъл да купи в града за десет долара, което да поднесе без срам на жена си? Шарф, блузка… Той си я представи как би изглеждала с шарф. Представи си я и в нова блуза, особено бяла, която щеше да отива на нейната изящна шия и черната й коса. Може би това би било най-подходящо. За десет долара сигурно би могло да се купи хубава блузка дори във Флорида.
Най-после Коукли се върна и се изкачи тежко по стъпалата на канцеларията. Достатъчно беше да видиш от петдесет ярда как движи задника си, за да разбереш, че тоя човек е офицер.
Ноа стана и го последва в канцеларията. Капитанът вече седеше до масата с фуражка на глава и намръщил тежко вежди, разглеждаше някакви книжа.
— Сержант — каза спокойно Ноа, — моля за разрешение да говоря с капитана.
Сержантът погледна студено Ноа, после стана и направи три крачки към масата на капитана.
— Сър — рече той, — редникът Акерман моли за разрешение да говори с вас.
Коукли не вдигна очи.
— Кажете му да почака — отговори той.
Старшината се обърна към Ноа.
— Капитанът нареди да почакате.
Ноа погледна към командира. След половин час капитанът кимна на сержанта, който каза на Ноа:
— Говорете, но по-кратко.
Ноа стана, отдаде чест и рече:
— С разрешение на старшия сержант редникът Акерман се явява при капитан.
— Да? — продума Коукли все още, със сведени очи.
— Сър — започна смутено Ноа, — в петък вечер пристига жена ми и иска да я посрещна в хотела в града. Затова моля да изляза от лагера в петък вечерта.
Коукли мълча дълго време. Най-после отговори:
— Редник Акерман, вие знаете разпорежданията. В петък вечер никой не може да получи отпускарски билет, защото ротата се готви за преглед…
— Да, сър, зная — рече Ноа. — Но това бил единственият влак, за който жена ми успяла да купи билет, и се надява, че ще я посрещна. Предполагах, че поне един път…
— Акерман — вдигна най-после очи Коукли и върхът на носа му с бялото петно на него започна да потръпва, — в армията службата стои над всичко друго. Не знам дали ще мога да науча някого от вас на това, но, дявол да го вземе, поне ще се опитам. Армията не се интересува дали изобщо ще се срещнете, или не с жена си. Вън от службата можете да вършите каквото си щете, но през време на служба ще мислите само за задълженията си. А сега излезте оттука!
— Да, сър — отвърна Ноа.
— Само това ли? — попита Коукли.
— Да, сър. Благодаря ви, сър — рече Ноа, спомняйки си лекцията по войнишка учтивост. После отдаде чест и излезе.
Ноа изпрати телеграма, макар че тя струваше осемдесет и пет цента. Обаче през следващите два дни не пристигна отговор от Хоуп и той не разбра дали е получила предупреждението му. В петък през нощта просто не можа да мигне, лежеше в изчистеното и измито помещение и си мислеше за нея — след толкова месеци на раздяла тя навярно се намираше сега само на десетина мили от него и го чакаше в хотела, без да знае какво се е служило с него, без да знае, че съществуват хора като Коукли, че в армията властва сляпа и бездушна дисциплина, безчувствена за всякаква любов и проява на нежност. „Все пак — помисли си той сънливо, заспивайки малко преди сутрешната тръба, — все пак днес следобед ще я видя. И навярно така е най-добре. Дотогава може би ще изчезне и последната синина под окото ми и не ще има нужда да й обяснявам какво се е случило.“