Капитанът трябваше да се появи след пет минути. Обхванат от тревога, Ноа още веднъж оправи постелките, провери дали са подредени добре кърпите в сандъчето и дали блестят стъклата на прозорците зад леглото. В тоя миг той забеляза, че неговият съсед Зилихнер закопчава горното копче на мушамата си, която висеше на определеното си място сред другите вещи. Самият Ноа беше проверил още преди закуска дали всичките му дрехи са стегнати както трябва за преглед, но сега реши да хвърли последен поглед. Вдигна шинела и не можа да повярва на очите си: куртката, която бе прегледал едва преди час, беше разкопчана от горе до долу. Започна да я закопчава с трескава бързина. Ако Коукли я забележи, сигурно нямаше да му разреши седмичната отпуска. Други биваха наказвани и за по-дребни простъпки, а капитанът дори и не криеше неприязнеността си към Ноа. Две от копчетата на мушамата се оказаха също разкопчани. „О боже — замоли се мислено Ноа, — дано не влезе, преди да съм готов!“
Неочаквано Ноа се обърна. Райкър и Донъли го наблюдаваха с лека усмивка. След миг и двамата наведоха бързо глави и започнаха да чистят някакви прашинки от обущата си. „Ясно — помисли си той горчиво, — ето кой го е направил! И навярно с одобрението на останалите от помещението. Да, защото знаят как ще постъпи Коукли, ако открие това… Сигурно са се върнали веднага след закуска и са разкопчали куртката.“ Ноа прегледа внимателно всичките си дрехи и успя да скочи обратно до леглото точно когато сержантът се появи на прага и извика: „Мирно!“ Коукли огледа внимателно и студено Ноа и дълго разглежда сандъчето му, което беше в образцов ред. После отиде до закачалката зад него и опипа поотделно всичките вещи. Ноа чуваше ясно шумоленето на дрехите, които Коукли повдигаше и после оставяше на мястото им. Накрая капитанът се отдалечи и Ноа разбра, че всичко ще мине благополучно.
След пет минути прегледът свърши и войниците забързаха от помещенията към автобусната спирка. Ноа измъкна раницата и извади от дъното мушамената торбичка, в която държеше спестените си пари. Отвори я, но тя се оказа празна. Десетдоларовата банкнота беше изчезнала. На нейно място лежеше парче хартия, върху която с черен молив бе написана с печатни букви една-единствена дума: „Мръсник!“
Ноа натика хартията в джоба си и внимателно окачи раницата. „Ще го убия — помисли си той, — ще убия тоя, който го е направил. На ти тебе шарф, на ти блуза! Ще го убия.“
Той тръгна бавно и замаян към автобусната спирка с намерение да не се качи в една кола с хората от своето помещение. Не искаше да види никого. Знаеше, че ако се намери до Зилихнер, Донъли, Рикит или който и да било друг, ще се стигне до разправия, а тая сутрин не биваше да се спречква.
Той застана на дългата опашка от нетърпеливи войници и след двадесет минути се качи на вонящия от бензин автобус. От ротата му нямаше никого и бръснатите, старателно измити и светнали от радост лица на хората около него неочаквано му се сториха приятелски и близки. Съседът му, грамаден човек с широко усмихнато лице, дори му предложи да пийне уиски от половинлитровата бутилка, която стърчеше от джоба му.
Ноа му се усмихна.
— Не, благодаря — отговори той. — Жена ми току-що е пристигнала в града и още не съм я видял. Не бих искал да я посрещна с дъх на алкохол.
Мъжагата се ухили широко, като че Ноа бе казал нещо особено ласкателно и приятно.
— Жена ти? — учуди се той. — Я гледай ти! И от кога не си я виждал?
— От седем месеца — отвърна Ноа.
— Седем месеца! — Изражението на човека стана сериозно. Той беше много млад и кожата на мъжественото му приятно лице беше нежна като на девойка. — За първи път след седем месеца! — Той се наведе към войника, до когото беше застанал Ноа, и рече: — Ей, редник, отстъпи мястото си на тоя женен човек. Седем месеца не е виждал жена си, която сега го чака в града, и трябва да пести силите си!
Войникът се ухили и стана.
— Трябваше веднага да ми кажеш — рече той.
— Не, не — засмя се смутено Ноа. — И така ще се оправя, няма защо да сядам.
Мъжагата с бутилката го бутна леко, но решително на седалката.
— Редник — тържествено произнесе той, — това е заповед. Седни и пести силите си.
Ноа се настани на мястото и всички около него му се усмихнаха приятелски.