— Нямаш ли случайно снимка от дамата — попита мъжагата.
— Да, всъщност… — Ноа измъкна портфейла си и подаде снимката на Хоуп на човека, който я разгледа със сериозно лице.
— Градина в майско утро — рече той. — Бог ми е свидетел, ще се оженя, преди да позволя на врага да ме убие!
Ноа прибра портфейла си и се усмихна на войника, чувствайки някак си, че това е предзнаменование, че от този момент всичко ще тръгне по-добре, че вече е стигнал до дъното и сега започва да се изкачва нагоре към върха.
Когато автобусът спря пред пощата в града, едрият войник помогна тържествено на Ноа да слезе по стълбичката на колата на мръсната улица, като го потупа насърчително и леко по рамото.
— Хайде, върви, братко — рече той. — Желая ти да прекараш добре и до понеделник да не се сещаш, че на света има такова нещо като армия на Съединените щати.
Ноа му махна с ръка усмихнат и забърза към хотела, където навярно го чакаше Хоуп.
Тя стоеше в препълнения хол сред тълпа от мъже в каки и техните съпруги.
Ноа я забеляза, преди тя да го види. Присвила леко очи, Хоуп се взираше в заобикалящите я войници и жени, които се трупаха между прашните палми. Изглеждаше бледа и разтревожена. Когато той се приближи зад нея и я докосна леко по лакътя с думите: „Мисис Акерман, ако не се лъжа?“, лицето й се озари от усмивка, която можеше всеки миг да отстъпи място на сълзи.
Целунаха се непринудено, сякаш бяха съвсем сами.
— Хайде — нежно рече Ноа, — хайде, хайде…
— Не се тревожи — успокои го Хоуп, — няма да заплача.
После отстъпи малко и го огледа.
— За първи път — продума тя, — за първи път те виждам в униформа.
— Как ти изглеждам?
Устните й потръпнаха леко.
— Ужасно — продума тя.
След миг и двамата се разсмяха.
— Да се качим горе — предложи Ноа.
— Не може.
— Защо? — попита той и усети как сърцето му се сви в лошо предчувствие.
— Не можах да получа стая тук. Всичко е пълно. Но не се тревожи. — Тя докосна лицето му и се засмя тихо при отчаяния му вид. — Аз успях да намеря нещичко. Една мебелирана стая, надолу по улицата. Не прави такава нещастна физиономия.
Излязоха от хотела уловени за ръце и тръгнаха мълчаливо по улицата, като се оглеждаха от време на време. Ноа долавяше сдържаните одобрителни погледи на някои от войниците, край които минаваха — тия хора нямаха нито съпруги, нито момичета и не им оставаше нищо друго, освен да се напият.
Жилищната сграда се нуждаеше от боядисване. Верандата беше обрасла с лозница, а долното стъпало бе счупено.
— Внимавай — предупреди го Хоуп. — Гледай да не паднеш. Не е никак подходящо да си счупиш сега краката!
Отвори им хазайката — слаба женица, препасана с мръсна престилка. От нея лъхаше на пот, помия и старост. Хванала с костеливата си ръка дръжката на вратата, тя погледна враждебно Ноа и попита наемателката си:
— Съпругът ли е това?
— Да — отвърна Хоуп, — моят съпруг.
— Хм — изгрухтя старицата и не благоволи да отвърне на любезната усмивка на Ноа. После ги проследи с поглед, докато се качваха по стълбата.
— По-лошо от проверка! — прошепна Ноа, докато вървеше след Хоуп към стаята.
— Каква проверка — изненада се тя.
— Ще ти разправя, но друг път.
Те затвориха вратата зад себе си. Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец с пукнато стъкло. Книжните тапети бяха толкова износени и избледнели, че шарките изглеждаха нанесени на самите стени. Боядисаният в бяло железен креват беше олющен, а под сивите завивки матракът изглеждаше прохълмен. Хоуп обаче бе вече успяла да сложи на тоалетната масичка букет нарциси в чаша, четка за коса — типичен символ на семеен живот и на цивилизация — и една малка снимка на Ноа по пуловер, направена през летен излет, на която той се смееше, застанал сред цветята.
Те избягваха да се гледат, защото и двамата се чувстваха смутени.
— Наложи се да покажа на хазайката брачното ни свидетелство — наруши мълчанието Хоуп.
— Какво? — попита Ноа.
— Нашето брачно свидетелство. Тя ми се оплака, че трябвало да се бори със зъби и нокти, за да запази почтеността на своя дом от хилядите пияни войници, които се шляели из града.
Ноа изненадано поклати глава и се ухили.
— Кой те подсети да вземеш свидетелството?