Хоуп докосна цветята.
— Аз винаги го нося със себе си. В чантата си. За да ми напомня…
Той се приближи бавно до вратата и завъртя стърчащия железен ключ. Старата ключалка изскърца с остър неприятен звук.
— Така — продума той. — От седем месеца си мечтая как ще направя това. Как ще заключа вратата.
Хоуп неочаквано се наведе. След миг се изправи отново и Ноа видя в ръката й една малка кутия.
— Ето — рече тя, — донесла съм ти нещо.
Той взе кутийката и внезапно си спомни за десетте долара, които беше определил за подарък и за записката, която бе намерил на дъното на раницата — смачканото листче хартия със злобната думичка „Мръсник“. Но докато отваряше кутията, се помъчи да не мисли за парите. Този въпрос можеше да чака до понеделник.
В кутията имаше шоколадени бисквити.
— Опитай ги — подкани го Хоуп. — Мога да те успокоя, че не съм ги приготвила аз. Помолих мама да ги направи и да ми ги изпрати.
Ноа захапа една бисквита и откри, че има истински домашен вкус. После изяде още една.
— Чудесни са — рече той одобрително.
— Събличай се — неочаквано избухна Хоуп. — Събличай тия ужасни дрехи!
На другата сутрин излязоха да закусят късно и после отидоха да се разходят из градчето. От църквите излизаха граждани, придружени от празнично пременени деца, които подскачаха отегчено по повехналите морави. В лагера никога не се виждаха деца и сега те придаваха на утрото някаква особена домашна прелест.
По тротоара вървеше пиян войник, като се мъчеше с все сили да се държи изправен, поглеждайки свирепо излизащите от църква богомолци, сякаш ги предизвикваше да оспорят неговата благочестивост и правото му да се напие в неделя сутринта. Когато минаваше край Хоуп и Ноа, той отдаде важно чест и промърмори:
— Шшт! Не казвайте на военната полиция.
— Вчера един колега в автобуса видя снимката ти — рече Ноа.
— И какво беше впечатлението? — Хоуп докосна леко ръката му с върха на пръстите си. — Положително или отрицателно?
— Градина — каза моят колега, — градина в майско утро!
Хоуп се засмя тихо.
— Армията никога няма да спечели войната с такива войници.
— Той каза също: „Бог ми е свидетел, че ще се оженя, преди да позволя на врага да ме убие.“
Хоуп отново се засмя, но после изведнъж стана сериозна, замисляйки се над последните думи. Не каза обаче нищо. Тя можеше да остане тук само една седмица и не биваше да губи време в разговори за подобни неща.
— Ще можеш ли да идваш всяка вечер? — попита Хоуп.
Ноа кимна глава.
— Даже ако се наложи да подкупя всички военни полицаи в района — отвърна той. — В петък вечер може би не ще успея, но през останалите дни… — Той огледа тъжно мръсните занемарени улици на градчето, което, огряно от слънцето и потънало в прах, излагаше на показ своите десет бара, осветени от ярки неонови реклами. — Жалко, че не можеш да прекараш тая седмица в някое по-хубаво място.
— Глупости — възрази Хоуп — Аз просто съм влюбена в градчето. То ми напомня Ривиерата.
— Била ли си в Ривиерата?
— Не.
Ноа погледна косо към негърския квартал отвъд железопътната линия, който се къпеше в знойния въздух, от двете страни на тесните разнебитени улички бяха накацали клозети и къщички от голи небоядисани дъски.
— Имаш право — рече той. — И на мен ми прилича на Ривиерата.
— А ти бил ли си в Ривиерата?
— Не.
И двамата се разсмяха. После продължиха пътя си мълчаливо. Хоуп склони глава на рамото му.
— Колко? — продума тя. — Колко ще трае според теб?
Ноа разбра въпроса й, но все пак попита:
— Какво колко?
— Колко ще трае — войната…
Едно негърче седеше в праха и със сериозен вид галеше петел. Ноа го погледна бегло. Птицата изглеждаше задрямала, сякаш хипнотизирана от леките движения на черните ръчички.
— Малко — отвърна той, — много малко. Така казват всички.
— Нали не се опитваш да излъжеш жена си?
— Как можеш да допуснеш такова нещо? — отвърна Ноа. — Познавам един сержант в щаба на полка, който казва, че според мнението на началството нашата дивизия едва ли изобщо ще участва в сражение. Разправя, че полковникът бил страшно ядосан, защото се надявал да стане Б. Г.
— Какво е това Б. Г.