— Бригаден генерал.
— Мислиш ли, че съм много глупава, задето не зная тия неща?
Ноа се засмя тихо.
— Да-а! Но аз просто обожавам глупавичките жени.
— Много се радвам — пошегува се Хоуп. — Толкова е приятно да чуеш подобно нещо! — Сякаш по даден знак и двамата се обърнаха едновременно, като че ли всичките им импулси имаха един и същ източник, и се отправиха към мебелираната стая.
— Надявам се, че тоя негодник никога няма да се добере до това — продума замислено тя след известно време.
— До какво да се добере? — в недоумение попита Ноа.
— До Б. Г.
Известно време и двамата мълчаха.
— Имам една чудесна идея — обади се накрая Хоуп.
— Каква?
— Да се върнем вкъщи и да заключим вратата. — Тя се усмихна дяволито и те тръгнаха бързо към стаичката си.
На вратата се почука и се чу гласът на хазайката:
— Мисис Акерман, мисис Акерман мога ли да ви видя за минутка?
Хоуп погледна сърдито към вратата и повдигна рамене.
— Ей сега ще сляза — отговори тя.
После се обърна към Ноа:
— Остани тука. Веднага ще се върна.
Тя го целуна по ухото, отключи вратата и излезе. Ноа продължи да лежи по гръб, като гледаше през притворени клепки към мръсния таван. Чувстваше се сънлив от топлината на този ден, който вече гаснеше зад прозореца. Далече някъде се чу свирката на локомотив и се разнесоха войнишки гласове: „Да се веселиш и любиш, умееш, умееш да правиш чудесни бонбони; но, мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи!“ Ноа си помисли сънливо, че е чувал вече някъде тая песничка. След миг се сети за Роджър и за това, че Роджър е мъртъв, но скоро мислите му се объркаха и той заспа.
Събуди се от звука на бавно затварящата се врата. Повдигна леко клепки и се усмихна — пред него стоеше Хоуп.
— Ноа — рече тя, — трябва да станеш.
— После — продума той, — рано е още. Ела при мене.
— Не — рече тя решително. — Веднага стани.
Ноа седна на леглото.
— Какво се е случило?
— Хазайката — рече Хоуп. — Хазайката иска да напуснем незабавно къщата й.
Ноа тръсна глава, като се мъчеше да разбере думите й.
— Хайде — рече той, — повтори онова, което каза.
— Хазайката иска да напуснем къщата й.
— Миличка — търпеливо каза Ноа, — ти навярно си се пообъркала малко.
— Не съм се пообъркала. — Лицето на Хоуп изразяваше трудно сдържано вълнение. — Всичко е съвсем ясно. Трябва да се махаме оттука.
— Защо? Нима не си наела стаята за цяла седмица?
— Да — отвърна Хоуп, — за цяла седмица я наех. Но хазайката твърди, че съм си послужила с измама. Не знаела, че сме евреи.
Ноа стана, приближи се бавно до тоалетката и погледна усмихнатото си лице на снимката под нарцисите, чиито листенца бяха почнали да вехнат по краищата.
— Каза — продължи Хоуп, — че още в началото се усъмнила в името, но аз не съм приличала на еврейка. Когато обаче те видяла, съмнението й нараснало. Затова ме попитала и аз, разбира се, й отговорих, че сме евреи.
— Горкичката Хоуп — продума Ноа меко, — моля ти се да ме извиниш.
— Не говори глупости — рече Хоуп. — Не искам вече да чувам подобни думи от тебе и те моля никога да не ми се извиняваш за каквото и да било.
— Добре — отвърна Ноа, като прокара разсеяно леко пръсти по нежните вехнещи цветя. — Тогава да си събираме багажа.
— Да — рече Хоуп. Тя извади пътната си чанта, сложи я на леглото и я отвори. — Жената твърди, че нямала нищо против самите нас. Това било просто правило в къщата й.
— Радвам се, че няма нищо против самите нас — рече Ноа.
— Всъщност положението не е толкова лошо. — Хоуп почна с обичайната си сръчност да подрежда в чантата финото си розово бельо. — Ще пообиколим и ще намерим друго място.
Ноа докосна четката за коса на тоалетката. Посребреният й гръб, украсен с груби старомодни орнаменти от листа във викториански стил, проблясваше слабо в прашния полумрак на стаята.
— Не — продума той, — няма да търсим друго място.
— Но ние не можем да останем тук…
— Няма да останем тук и няма да търсим друго място — добави Ноа, като се стараеше да говори спокойно и да не издава вълнението си.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. — Хоуп престана да прибира вещите си и го погледна.