„Ние ги взехме, еврейска муцуно. Чакаме те!
Подписали:
Майкъл чистеше карабината си, когато Ноа се приближи до него и попита:
— Мога ли да поговоря с тебе за минутка?
Майкъл го погледна с досада. Беше уморен и както винаги се занимаваше неуверено със сложния механизъм на старата карабина „Спрингфийлд“.
— Какво искаш? — попита той.
Акерман не беше приказвал с него нито веднъж след последния им поход.
— Не мога да говоря тука — рече Ноа, като се огледа. Беше след вечеря и в помещението имаше тридесет-четиридесет човека, които четяха, пишеха писма, занимаваха се с вещите си или слушаха радио.
— Не можеш ли да почакаш? — сухо рече Майкъл. — Зает съм сега.
— Моля ти се — настоя Ноа. Майкъл отново го погледна. Лицето на Акерман потръпваше от възбуда, а очите му изглеждаха по-големи и по-тъмни от обикновено. — Моля ти се — повтори той. — Трябва да поговоря с тебе. Ще те чакам вън.
Майкъл въздъхна.
— Добре — рече той, като продължи да сглобява карабината, мъчейки се със затвора, и както винаги засрамен от себе си, задето това му струваше толкова усилия. „Боже мой — помисли си, докато намаслените му пръсти се плъзгаха безпомощно по повърхността на отделните части, — аз съм в състояние да поставя цяла пиеса, да говоря за значението на Томас Ман, а всяко селянче може със затворени очи да сглоби това нещо по-добре от мене…“
Той окачи карабината и излезе от помещението, като си бършеше ръцете от смазката. Акерман стоеше на другата страна на ротната уличка — дребна и слаба фигурка, откроена на тъмния фон на нощта; някъде далеч примигваше една-единствена лампа. Ноа му махна с ръка като заговорник и Майкъл се отправи бавно към него. „Все на мен се случва да оправям чуждите глупости!“ — помисли си той.
— Прочети това — заговори Ноа, щом Майкъл се приближи, и му тикна в ръката две листчета хартия.
Майкъл се обърна така, че светлината да падне на листовете. Присви очи и прочете първо съобщението, което Ноа бе окачил на дъската за обяви и което виждаше за първи път, а след това отговора на десетте войника. Накрая поклати глава и още веднъж внимателно прочете и двете съобщения.
— Какво, по дяволите, означава всичко това? — ядосано попита той.
— Бих искал да ми бъдеш секундант — обясни Ноа. Гласът му звучеше мрачно и глухо, но въпреки това Майкъл едва се сдържа да не се разсмее на тая мелодраматична молба.
— Секундант? — изумено избъбри той.
— Да отвърна Ноа. — Смятам да се бия с тия хора, но не съм сигурен дали мога сам да уредя това. Ще избухна и ще имам неприятности. А искам всичко да се уговори както трябва.
Майкъл примига в недоумение. Никога не си беше представял, че може да се случи подобно нещо в армията.
— Ти си луд — рече той. — Това е просто някаква шега.
— Възможно — отсече Ноа, — но тия шеги започнаха да ме отегчават.
— Защо избра именно мене? — поиска да узнае Майкъл.
Ноа въздъхна дълбоко и изпусна шумно въздуха през ноздрите си. Застанал така в слабата светлина на единствената лампа, която висеше оттатък уличката, той изглеждаше особено строен, мъжествен и хубав, подобен на трагичен герой от древна пиеса.
— Ти си единственият от цялата рота, на когото, мисля, мога да се доверя — каза той. После внезапно дръпна от Майкъл двата листа и прибави: — Добре, ако не искаш да ми помогнеш, върви по дяволите.
— Почакай — рече Майкъл, като чувстваше смътно, че е длъжен да предприеме нещо, за да попречи тая жестока и глупава шега да се превърне в трагедия. — Не съм отказал да ти помогна.
— Добре тогава — каза рязко Ноа, — иди и уговори с тях разписанието.
— Какво разписание?
— Те са десет души. Да не би да искаш, да се бия с всичките в една вечер? Трябва да се установи някакъв ред. Разбери кой желае да се бие пръв, кой втори и така нататък. За мен няма значение кой след кого ще бъде.
Майкъл взе листовете от ръката на Ноа и прочете имената. После, без да бърза, започна да поставя номер срещу всяко име.
— Трябва да знаеш, че това са десетте най-силни мъже в ротата — рече той.