— Зная.
— Всеки от тях тежи не по-малко от сто и осемдесет фунта.
— Зная.
— А ти — колко тежиш?
— Сто трийсет и пет.
— Тия хора ще те убият.
— Не съм искал мнението ти — глухо отговори Ноа. — Помолих те само да уредиш работата. Нищо друго. С останалото ще се разправям аз.
— Съмнявам се, че капитанът ще разреши това — забеляза Майкъл.
— Ще разреши — заяви Ноа. — Тоя мръсник ще разреши, не се безпокой.
Майкъл повдигна рамене.
— Какво искаш да уредя? — попита той. — Нима мога да доставя ръкавици, да организирам рундове по две минути, да намеря съдия и…
— Не ми трябват никакви рундове и никакви съдии — прекъсна го Ноа. — Когато единият от нас не е в състояние да стане от земята, значи, боят е свършил.
Майкъл отново повдигна рамене.
— Ами ръкавици?
— Никакви ръкавици. С голи юмруци. Нещо друго?
— Не — рече Майкъл. — Това е всичко.
— Благодаря — каза Ноа. — Обади ми какво си уредил.
И без да се сбогува, тръгна с вдървена походка нататък по уличката. Майкъл проследи с очи изправената му, неясно очертана фигура, докато тя изчезна в мрака. После поклати глава и се отправи бавно към вратата на казарменото помещение, за да потърси първия по списъка Питър Донъли, който беше висок шест стъпки и един инч и тежеше сто деветдесет и пет фунта; в 1941 година Донъли бе участвал в състезанията на тежка категория „Златните ръкавици“ в Маями и беше елиминиран едва в полуфиналите.
Донъли просна противника си на земята. Ноа скочи веднага, подрипна във въздуха и го удари по лицето. От носа на Донъли закапа кръв, която потече към ъглите на устата му; той машинално я засмука и спокойният израз на професионален боксьор, който се четеше по лицето му до този момент, се замени с удивление и гняв. Внезапно той хвана с една ръка Ноа за раменете и без да обръща внимание на яростните удари, с които неговият противник обсипваше лицето му, го притегли към себе си. После замахна отблизо и му нанесе такъв жесток удар, че хората, които ги наблюдаваха мълчаливо, ахнаха. Последва втори удар и Ноа се строполи на тревата пред краката на своя враг.
— Смятам — рече Майкъл, като пристъпи напред, — че това е достатъчно…
— Върви по дяволите — изхриптя Ноа, като се надигна от земята, опирайки се на ръце.
След миг той отново застана пред Донъли — залитащ, с кървясало дясно око. Боксьорът пристъпи и замахна, сякаш хвърляше бейзболна топка. Ударът попадна с глух звук в устата на Ноа и зрителите ахнаха отново. Той залитна назад и се строполи върху войниците, които стояха в плътен кръг около противниците, наблюдавайки напрегнато боя, в следващия миг се свлече на земята и остана неподвижен. Майкъл се приближи до него и се отпусна на колене. Ноа лежеше със затворени очи и дишаше равномерно.
— Всичко е наред — рече Майкъл и вдигна поглед към Донъли. — Поздравявам те. Спечели! — После обърна падналия по гръб. Ноа отвори очи, но те бяха съвсем изцъклени и гледаха безизразно към вечерното небе.
Кръгът от зрители се разпръсна мълчаливо и хората започнаха бавно да се разотиват.
— Какво ще кажете! — долетя гласът на Донъли в момента, когато Майкъл прихвана Ноа под мишници и го изправи бавно на крака. — Какво ще кажете на това — малкият мошеник успя да ми разбие носа!
Майкъл стоеше до прозореца на тоалетната и пушейки цигара, наблюдаваше Ноа, който, приведен над една от мивките, плискаше лицето си със студена вода. Евреинът беше гол до кръста и по кожата му личаха големи червеникави петна. Ноа вдигна глава. Дясното му око беше съвсем затворено, а от устата му продължаваше да тече кръв. Той плю и заедно с кръвта изхвръкнаха два зъба.
Без да погледне падналите в мивката зъби, Ноа започна да изтрива внимателно лицето си с кърпата, която се покри бързо с червени петна.
— И така — обади се Майкъл, — можем да смятаме, че въпросът е уреден. Мисля, че би трябвало да се откажеш от останалите.
— Кой е следващият по списъка?
— Послушай ме — рече Майкъл. — Тия хора в края на краищата ще те убият.
— Следващият е Райт — отсече Ноа. — Кажи му, че ще бъда готов да се срещна с него след три дена. — И без да дочака отговора на Майкъл, наметна кърпата на раменете си и излезе от тоалетната.
Майкъл погледна след него, повдигна рамене и като смукна още веднъж от цигарата си, хвърли угарката и излезе навън в мекия вечерен въздух. Не отиде обаче в казарменото помещение, защото не искаше да се среща отново тая вечер с Акерман.