Райт беше най-едрият човек в ротата, но Ноа дори не мислеше да го избегне. Застанал в строго професионална боксьорска поза, той се изплъзваше бързо от непохватните ръце на Райт, като го удряше безмилостно по лицето и от време на време го атакуваше в стомаха, карайки го да ръмжи от болка.
„Удивително — мислеше си Майкъл, като наблюдаваше Ноа с възхищение и завист, — той наистина знае да се боксира. Къде ли се е учил?“
— В корема! — крещеше Рикит, застанал в първия ред на зрителите.
— В корема, глупако!
След минута всичко се свърши: Райт замахна странично, вложи цялата си сила в тоя замах и възлестият му юмрук се стовари като чук върху хълбока на противника му. Ноа се повали на земята и остана така, опрян на ръце и крака, с широко отворена уста и провиснал език, като се мъчеше да си поеме въздух.
Зрителите наблюдаваха мълчаливо сцената.
— Е? — войнствено продума Райт. — Как ви се струва?
— Хайде, върви — рече Майкъл. — Ти беше просто чудесен.
Ноа започна отново да диша, издавайки остър хриплив звук, който с труд излизаше от гърлото му. Райт докосна презрително с крак Ноа, обърна се и попита:
— Е, кой ще ме почерпи една бира?
Лекарят погледна рентгеновата снимка и каза, че са счупени две ребра. После бинтова гръдния кош на Ноа, облепи го с лейкопласт и го настани в лазарета.
— Е, ще мирясаш ли вече? — попита Майкъл, застанал до леглото му.
— Докторът каза, че ще лежа три седмици — промърмори Ноа, като движеше с усилие побелелите си устни. — Уреди следващия бой за тогава.
— Ти си луд — заяви Майкъл. — Нищо няма да уреждам.
— Моля ти се, чети глупавите си поучения на други — прошепна Ноа.
— Ако не желаеш, можеш да се откажеш. Аз сам ще уредя всичко.
— Какво мислиш да постигнеш? Какво искаш да докажеш с това?
Ноа не отговори. Беше вперил безумни изцъклени очи в противоположния край на помещението, където лежеше някакъв войник, който преди два дни бе паднал от камион и бе счупил крака си.
— Какво ще докажеш с това? — извика Майкъл.
— Нищо — промърмори Ноа. — Просто обичам да се бия. Нещо друго?
— Не — отвърна Майкъл. — Абсолютно нищо.
И си излезе.
— Господин капитан — започна Майкъл, — явявам се във връзка с редника Акерман.
Коукли седеше изпъчен. Тлъстата му шия преливаше над коравата яка, образувайки нещо като втора брадичка, и това му придаваше вид на човек, когото душат бавно.
— Да? — рече Коукли. — Какво има да ми съобщите за редника Акерман?
— Навярно сте чули за… хм… за спора, който възникна между редника Акерман и десет души от ротата.
Коукли присви леко уста в самодоволна усмивка.
— Да, чух нещичко по тоя въпрос — рече той.
— Мисля, че в тоя момент редникът Акерман не е в състояние да отговаря за постъпките си — продължи Майкъл. — Съществува опасност да бъде сериозно контузен. За цял живот контузен. И смятам — ако вие сте съгласен с това, — че ще бъде добре да се опитаме да го възпрем от по-нататъшни двубои.
Коукли бръкна в носа си, отчопли бавно нещо твърдо, после измъкна пръста си и огледа извлеченото съкровище.
— В армията, Уитикър — започна той с равномерния сериозен тон, който навярно бе усвоил от богослужителите на погребенията в Джоплин, — известни търкания между хората са неизбежни. Аз смятам, че най-смисленият начин за уреждане на подобни търкания е честният, открит двубой. Тия хора, Уитикър, ще бъдат подложени на значително по-големи изпитания от ръкопашния бой, значително по-големи. На куршуми и снаряди, Уитикър — с особено удоволствие прибави той. — Да, на куршуми и снаряди. И би било неразумно от военновъзпитателно гледище да им забраня да уреждат разногласията си по такъв начин. Да, съвсем неразумно. Моята политика в ротата, Уитикър, е да предоставям на хората си по възможност по-голяма свобода в уреждане на личните им работи и сега дори не мисля да се намеся.
— Разбирам, сър — каза Майкъл. — Благодаря ви, сър.
После отдаде чест и излезе.
Докато вървеше бавно по ротната уличка, Майкъл неочаквано взе решение. Не, той не можеше да остане повече при такава обстановка. Ще подаде заявление за офицерската школа. В началото, когато постъпи в армията, бе решил да остане редник. Преди всичко чувстваше, че е вече мъничко стар да се състезава с двадесетгодишни атлети, които съставяха ядрото на офицерските кандидати. Освен това вече си беше изработил определени мисловни навици и трудно можеше да се подложи пак на ново обучение. Но, най-главното, не желаеше да попадне в положение, при което животът на други хора, на стотици други хора, ще зависи от неговите решения. Той никога не беше чувствал призвание към военното изкуство. Войната, с нейните хиляди отвратителни подробности, му приличаше — дори след толкова месечно обучение — на някаква страшно трудна, неразрешима кръстословица. Лесно беше да разрешиш задачата, когато си само дребна, незначителна пионка, която изпълнява чужди заповеди, да действаш по собствена инициатива… А да хвърлиш в боя четиридесет души, когато всяка грешка може да изкопае четиридесет гроба… Сега обаче не му оставаше нищо друго. Ако армията считаше, че може да довери на хора като Коукли живота на двеста и петдесет души, човек не биваше да бъде прекалено чувствителен, да преценява толкова придирчиво качествата си и да се бои от отговорност. „Утре — реши Майкъл — ще попълня формуляра и ще го подам в канцеларията. И в моята рота — помисли той мрачно — няма да има акермановци, които се изпращат със счупени ребра в лазарета.“