— Слушай — продължи търпеливо Фейн, — аз съм по-възрастен от тебе и при това съм миролюбив човек. Заповядат ли ми, ще убивам германци, но желая да живея в добри отношения с хората около себе си. Най-хубавото оръжие на евреина е да не чува с едното си ухо. Когато някой от тия негодници започне да ругае евреите, обърни към него именно това ухо, глухото ухо… Остави ги да си живеят и може би и те ще те оставят да живееш. Слушай, войната няма да трае вечно и тогава ще можеш да избираш приятелите си по свой собствен вкус. Сега обаче, когато властта ни заповядва да живеем с тия отвратителни куклуксклановци, какво можеш да направиш? Чуй ме, синко, ако всички евреи бяха като тебе, ние щяхме да бъдем изтребени още преди две хиляди години…
— Добре — продума отново Ноа.
— А може би те са прави — възмутено рече Фейн. — Може би ти наистина си смахнат. Слушай, аз тежа, двеста фунта и мога да напердаша всекиго в ротата със завързана зад гърба ръка. Но ти не си ме виждал да се бия с някого, нали? Откакто надянах тая униформа, нито веднъж не съм се бил. Да, аз съм практичен човек.
Ноа въздъхна.
— Болният е уморен, Фейн — продума той, — и не е в състояние да слуша съветите на практични хора.
Фейн го изгледа втренчено, като се мъчеше отчаяно да намери подходящ отговор.
— Бих искал да зная — рече той накрая — каква изобщо е целта ти, каква, дявол да го вземе, е твоята цел!
Ноа с усилие се усмихна.
— Моята цел е с всеки евреин да се отнасят така, сякаш тежи двеста фунта.
— Нищо няма да излезе от тая работа — възрази Фейн. — Но, дявол да те вземе, щом искаш да се биеш — върви и се бий. И да ти кажа право, аз, струва ми се, разбирам тия самохвалковци от Джорджия, които за първи път в живота си обуват обуща тука, във войската, по-добре, отколкото теб. — И като сложи с решително движение шапката си, добави: — Дребните хора са особена раса, която аз просто не мога да проумея.
После тръгна към вратата, показвайки с всяко движение на могъщите си рамене, на дебелия си врат и кръглата си глава пълното несъгласие със схващанията на обезобразения младеж на леглото, който по каприза на съдбата и на наборната комисия се бе оказал свързан с него.
Това беше последният бой и ако останеше на земята, всичко щеше да се свърши. Ноа вдигна озлобено очи към Брейлсфърд, който стоеше над него по гащета и фланелка. Струваше му се, че Брейлсфърд се олюлява на фона на мътното небе и неясните лица на хората около него. Едрият мъжага за втори път го беше свалил на земята. Обаче Ноа на свой ред беше успял да надуе едното му око и да му нанесе такъв удар в корема, че Брейлсфърд бе изревал от болка. Ако остане така, на едно коляно, още пет секунди, тръскайки глава, за да дойде на себе си, всичко ще бъде вече минало: десетте битки, изпочупените кости, дългите дни в лечебницата, конвулсивното повръщане в часовете преди двубоите, болезненото пулсиране на кръвта в ушите, когато трябваше да се изправи, за да посрещне връхлитащите, самоуверени и враждебни лица и тежките удари на юмруците.
Още пет секунди и той ще изпълни клетвата си. Ще постигне целта си. Онова, което си бе наумил да докаже — макар че сега то му се струваше съвсем неясно и мисълта за него му причиняваше само болка, — ще бъде доказано. Те ще трябва да признаят, че е удържал победа над тях. Но девет поражения и едно напускане на терена преди края на двубоя няма да представляват убедително доказателство. Духът побеждава само когато изживее цялата гама от изпитания и мъки. Дори и тия невежи, груби хора ще разберат сега — когато ще крачи редом с тях по друмовете на Флорида, а по-късно по обстрелваните от врага пътища, — че той е проявил такава воля и сърцатост, на каквито само най-добрите от тях са способни…
Нужно беше сега само да остане на едно коляно.
И въпреки това — стана.
Вдигна ръце и зачака противникът му да се приближи. Постепенно лицето на Брейлсфърд отново доби ясни очертания. Сега то беше побеляло, покрито с червени петна, и много тревожно. Ноа направи няколко крачки по тревата и удари силно това бледо лице. Брейлсфърд падна. Ноа втренчи тъп поглед в проснатата фигура пред себе си. Брейлсфърд дишаше тежко, като дращеше с ръце по тревата.
— Ставай, страхливо куче — обади се някой от зрителите. Ноа примига изненадан. За първи път на това място ругаеха друг, а не него.
Брейлсфърд се изправи. Той беше пълен, с омекнали мускули човек, който изпълняваше службата на ротен писар и винаги се изхитряваше да се измъкне от тежка физическа работа. Сега той дишаше с мъка и въздухът излизаше със свистене от гърлото му. Когато Ноа пристъпи към него, по лицето му се изписа истински ужас. И стоеше така, като размахваше безволно пред себе си ръце.