— Не, не… — умолително проговори той.
Ноа се спря и го погледна втренчено. После поклати глава и пристъпи бавно. Двамата замахнаха едновременно и Ноа отново падна. Брейлсфърд беше висок и ударът му засегна Ноа над сляпото око. Подгънал под себе си крака, Ноа пое дълбоко въздух. После вдигна очи към противника си.
Брейлсфърд стоеше надвесен над него, издал напред стиснатите си юмруци. Дишаше тежко и шепнеше: „Моля ти се, моля ти се…“ Ноа продължи да лежи в същата поза; главата му шумеше страшно, но той неволно се усмихна, защото знаеше какво искаше да каже противникът му: молеше го да не става от земята!
— Ах ти, жалък кучи син — рече Ноа отчетливо, — сега ще ти извадя душата! — Стана и отново се усмихна, като прочете ужасната мъка в очите на противника си. И в същия миг замахна.
Брейлсфърд се отпусна тежко върху него, сякаш се стараеше да го прегърне, като размахваше с престорена ярост ръце. Ударите му обаче бяха слаби, неточни и Ноа не ги усещаше. Притиснат в прегръдката на дебелака, той схващаше, че го е победил просто с това, че бе успял да стане от земята. Сега всичко беше само въпрос на време. Нервите на Брейлсфърд не бяха издържали.
Ноа отскочи настрани и нанесе силен нисък удар, усещайки как юмрукът му потъна в мекия корем на писаря.
Той отпусна ръце и остана така, замаян, като се олюляваше леко и гледаше с умолителни очи. Ноа се разсмя.
— Ето ти, капрал — изрече той и стовари юмрука си върху пребледнялото окървавено лице. Брейлсфърд не мръдна от мястото си. Нито нападаше, нито се отбраняваше и Ноа, който бе застанал на пръсти, продължаваше да удря по разкривеното му лице. — Ето ти! — издума той и замахна за нов унищожителен удар, в който вложи цялата тежест на тялото си. — Ето ти, ето ти на! — Чувстваше необикновен прилив на сили, сякаш в юмруците му се стичаше електрически ток. Сякаш всичките му врагове — тия, които бяха откраднали парите му, които го ругаеха на походите и които бяха прогонили жена му — сега стояха пред него, окървавени и сломени. От ставите на ръцете му пръскаше кръв всеки път, когато удряше по застивалото в страдание и мъка лице на Брейлсфърд.
— Не падай, капрал — мърмореше Ноа, — не падай още, моля ти се, не падай! — И същевременно замахваше отново и отново, все по-бързо и по-бързо, и ударите му звучаха така, сякаш юмруците му бяха обвити с мокър парцал дървени чукове. Когато видя, че Брейлсфърд започна да залита, той се опита да го подкрепи с ръка, за да му нанесе още два, още три, още една дузина удари; накрая, когато не можа повече да задържи тая размекната окървавена плът, заплака от яд. Брейлсфърд се свлече на земята.
Ноа се обърна към зрителите и отпусна ръце. Всички избягваха да го гледат в очите.
— И така — рече той, — всичко се свърши.
Но хората около него мълчаха. После, като по даден знак, се обърнаха и се разотидоха. Ноа проследи с очи отдалечаващите се фигури, докато изчезнаха в мрака сред казармените помещения. Брейлсфърд лежеше неподвижен на земята. Никой не бе останал да му се притече на помощ.
Майкъл докосна Ноа по рамото.
— А сега — рече той — да се готвим за срещата с германците.
Ноа се отърси от приятелската ръка.
— Всички си отидоха — продума той. — Мръсници. Просто си отидоха, без да кажат нещо! — После погледна към Брейлсфърд. Писарят беше дошъл на себе си, макар че продължаваше да лежи с лице, зарито в тревата, и плачеше. След миг той вдигна колебливо и бавно ръка към очите си. Ноа се приближи до него и коленичи.
— Не си пипай окото — заповяда му той. — Ще го замърсиш.
Двамата с Майкъл се заловиха да го изправят на крака. Трябваше да го подкрепят по целия път до казарменото помещение, където измиха лицето му и почистиха раните. Писарят стоеше с безволно отпуснати ръце пред огледалото и продължаваше безпомощно да плаче.
На другия ден Ноа дезертира.
Извикаха Майкъл в ротната канцелария.
— Къде е оня? — изкрещя Коукли.
— Кой, сър? — попита Майкъл, застанал мирно.
— Знаете прекрасно, дявол го взел, кого имам пред вид. Вашият приятел. Къде е?
— Не зная, сър — отвърна Майкъл.
— Не ми ги разправяйте тия на мене! — кресна Коукли. Всички ротни сержанти бяха събрани в стаята, застанали зад Майкъл, те гледаха загрижено капитана. — Вие му бяхте приятел, нали?