— Испания — обади се Брейлсфърд. — Това има някаква връзка с Испания. Успях да хвърля око на книжата. Нима Испания е комунистическа страна?
— Не съвсем — отвърна Майкъл.
— Бил ли си някога в Испания?
— Не. Само помогнах да се организира един комитет, който пращаше там санитарни коли и консервирана кръв.
— Ясно е, че са те пипнали — забеляза Брейлсфърд. — Здраво са те пипнали. Но няма да ти кажат нищо. Само ще ти съобщят, че не притежаваш необходимите командирски качества или нещо от тоя род. Истината обаче е тая, която ти казах.
— Благодаря — продума Майкъл. — Благодаря ти много.
— Дявол да ги вземе — възкликна Брейлсфърд, — ти поне се отнесе с мен като с човек! Послушай ме. Помъчи се да си издействаш да те преместят. Ако за мен няма живот в тая рота, за тебе има още по-малко. Коукли е смахнат на тема червени. Няма да се отървеш от наряди в кухнята до деня, в който прехвърлим океана, а след това при всяко настъпление пръв ще те пращат на разузнаване. Пукнат цент не бих заложил, че ще се върнеш жив от фронта, тъй да знаеш!
— Благодаря, Брейлсфърд — рече Майкъл. — Ще се опитам да изпълня съвета ти.
— Точно така — одобри Брейлсфърд. — В армията човек трябва сам да си пази кожата. Повярвай ми, тук никой не се интересува какво ще се случи с тебе. — Той извади нова клечка и зачопли зъбите си. После разсеяно плю и добави: — Помни, че нищичко не съм ти казал.
Майкъл кимна глава и проследи с очи Брейлсфърд, който тръгна лениво покрай плаца към ротната канцелария, където за него нямаше живот.
Някъде отдалече, от хиляди мили, Майкъл чу слабия металически глас на Кахун, който долиташе по трептящата жица.
— Да, говори Томъс Кахун. Да, съгласен съм да заплатя телефонната поръчка на редника Уитикър…
Майкъл затвори вратата на телефонната будка в хотел „Ролингс“. Беше дошъл чак в града, защото не искаше да говори от лагера, където някой можеше да го подслуша.
— Моля, говорете само пет минути — чу се гласът на телефонистката. — Имаме и други поръчки.
— Здравей, Том — рече Майкъл. — Не мисли, че съм обеднял. Просто нямах необходимите монети.
— Здравей, Майкъл — отвърна любезно Кахун. — Не се тревожи. Ще приспадна сумата от данъка върху общия ти доход.
— Том, изслушай ме внимателно. Познаваш ли някого от Управлението за културно обслужване във войската в Ню Йорк — някого от тия, които поставят ревюта и уреждат развлечения във военните лагери и прочие?
— Да, мнозина — отговори Кахун. — Нали постоянно работя с тях.
— Да ти кажа право, омръзна ми вече тая пехота — продължи Майкъл. — Ще се опиташ ли да уредиш да ме преместят? Искам да се махна от Щатите. Групи от това управление всеки ден заминават за чужбина. Би ли могъл да ме настаниш в една от тях?
На другия край на жицата настъпи кратко мълчание.
— О! — продума най-после Кахун и в гласа му прозвуча известно разочарование и укор. — Разбира се. Щом желаеш.
— Тая вечер ще ти пратя бързо писмо — каза Майкъл. — С личния си номер, военния чин и наименованието на войсковата част. Сигурно ще ти потрябват.
— Добре — съгласи се Кахун. — Веднага ще се занимая с въпроса. — Гласът му обаче все още звучеше малко студено.
— Прощавай, Том — рече Майкъл, — но не мога да ти съобщя по телефона защо постъпвам така. Ще ти обясня всичко, когато се видим.
— Ти знаеш, че не е нужно да ми обясняваш каквото и да било — увери го Кахун. — Сигурно си имаш основания.
— Да — потвърди Майкъл. — Имам основания. Благодаря ти още веднъж. А сега трябва да прекратя разговора. Тук чака един сержант, който иска да се обади на родилното отделение в болницата в Далас Сити.
— Желая ти успех, Майкъл — каза Кахун и Майкъл схвана, че приятелят му полага искрени усилия да вложи топлота в думите си.
— Довиждане. Надявам се, че скоро ще се видим.
— Разбира се — увери го Кахун. — Разбира се, че ще се видим.
Майкъл окачи слушалката, отвори вратата и излезе. В будката веднага се вмъкна един едър сержант от техническите части с угрижено лице, стиснал шепа монети по двадесет и пет цента, и се отпусна тежко на скамейката под телефона.