Майкъл излезе на улицата и тръгна към края на квартала, където се намираше помещението за развлечение и отдих на армията; тротоарът и паважът бяха осветени от неоновите лампи на баровете, край които минаваше. Той влезе в залата и седна до една от дългите маси, повечето от които бяха заети вече от войници; някои от тях спяха в неудобни положения върху разнебитените столове, други пишеха с напрегнато старание писма.
„Ето че правя това — помисли си Майкъл, като придърпа лист хартия и извади автоматичната си писалка, — което бях решил никога да не правя; нещо, което не би извършил никой от тия уморени простодушни младежи! Използвам приятелите си, техните връзки и предишното си обществено положение. Може би Кахун с право е разочарован.“ За Майкъл не беше трудно да си представи какво си мислеше в тоя миг Кахун, седнал в квартирата си до телефона, по който току-що бе говорил него. „Всички интелектуалци са еднакви — навярно си казваше той, — каквото и да ти говорят. Когато работата стане сериозна, бързат да се измъкнат. Чуят ли по-отблизо грохота на оръдията, изведнъж откриват, че ги чакат по-важни задачи на други места…“
Да, да, ще трябва да разправи на Кахун за Коукли, за чиновника от ФБР, който навярно ръкопляска на Франко, но не и на Рузвелт; който е в състояние с едно драсване на перото да реши съдбата ти и срещу когото не можеш нито да протестираш, нито да се оплачеш. Ще трябва да му разправи за Акерман и за десетте кървави битки пред безжалостните очи на ротата. Ще трябва да му обясни какво значи да си подчинен на човек, който желае смъртта ти. Хората в цивилно облекло трудно биха разбрали всичко това, но той ще се постарае да им обясни. Колко голяма е наистина разликата между живота в армията и навън от нея! Американският гражданин знае, че може винаги да представи своя случай пред определени власти, които са поели задължение да защищават правата на човека. Но войникът… Обуеш ли първия си чифт войнишки обуща, мигновено губиш всякаква надежда, че някой ще обърне внимание на оплакването ти. „Оплачи се на дядо си, приятелю, никой не се интересува от твоите жалби!“
Да, ще се помъчи да обясни всичко на Кахун и той сигурно ще се опита да го разбере. Но дори и тогава в гласа му ще остане лека нотка на разочарование. Обаче Майкъл знаеше, че ако иска да бъде честен пред себе си, не ще може да обвини Кахун, защото и самият той не ще бъде в състояние да се избави напълно от това чувство на разочарование.
Започна писмото си до Кахун, като написа внимателно с печатни букви личния си номер и номера на военното поделение. И изведнъж — докато нанасяше на хартията тия тъй познати цифри, които щяха да се сторят съвсем непонятни на Кахун — той изпита чувството, че пише на непознат човек.
Глава деветнадесета
„Боя се, че всичко това може да звучи като брътвежи на умопобъркан — четеше капитан Луис, — но аз не съм побъркан и не искам да ме смятат за луд. Тия редове пиша в главната читалня на Нюйоркската обществена библиотека на ъгъла на Пето авеню и 42-ра улица в пет часа следобед. Пред мен на масата лежи екземпляр от военния кодекс и «Биографията на херцог Марлборо» от Уинстън Чърчил, а човекът до мен вади бележки от «Етиката» на Спиноза. Споменавам тия неща, за да докажа, че зная какво върша, че моят разсъдък и наблюдателни способности не са никак засегнати…“
— За първи път през цялата си служба в армията чета подобно нещо — обърна се капитан Луис към секретарката на Женската войскова помощна организация, която седеше на съседното бюро. — Откъде се получи това писмо?
— Изпратиха го от канцеларията на началника на военната полиция — отговори секретарката. — Искат да прегледате арестанта и да им кажете дали не симулира невменяемост.
„Щом свърша писмото — продължи да чете капитан Луис, — ще отида с метрото до Батери и оттам с ферибота ще се прехвърля на Губернаторския остров, за да се предам на властите.“
Капитан Луис въздъхна и за миг изпита съжаление, че е психиатър. Струваше му се, че почти всяка друга работа в армията би била по-проста и по-благодарна.
„Преди всичко — продължаваше това писмо, написано с нервен и неравен почерк на тънка хартия — искам да заявя, че никой не ми е помогнал да избягам от лагера и никой не е знаел за моите намерения. Жена ми също не бива да се безпокои, защото, откакто пристигнах в Ню Йорк, ни веднъж не съм я виждал, нито съм търсил начини да вляза във връзка с нея. Аз трябваше сам да взема решение по този въпрос и не исках да се влияя от каквито и да било задължения и чувства. Намирам се тук, в Ню Йорк, от две седмици вече, но никой не ме е укривал, с никого не съм говорил и не съм срещал никакви познати. По-голямата част от деня прекарвах из улиците, а нощем в хотели. В момента разполагам със седем долара, с които бих могъл да преживея още три-четири дена, но аз вече стигнах до единственото правилно решение, което съм длъжен да изпълня незабавно.“