И тогава, гледайки гърбовете на хората, с които ми предстоеше да се сражавам рамо до рамо и може би дори да умра, аз реших да дезертирам.
Сега съзнавам, че не съм бил прав. Аз обичам тая страна, одобрявам тая война и смятам, че подобни индивидуални действия са недопустими. Аз съм длъжен да се сражавам на фронта, но мисля, че имам право да моля да ме преведат в друга дивизия, дето ще се намирам сред хора, за които ще бъде по-важно да убиват враговете, отколкото да убият мене.
Фериботът хвърли котва в пристанището и капитан Луис се изправи бавно. Сгъна замислено писмото, мушна го в джоба си и слезе по мостчето на сушата. „Горкият! — помисли си той и изпита неочаквано желание да се откаже от обеда, за да се върне на острова и да поговори с Ноа. Но после реши друго: — Щом съм вече тука, по-добре да обядвам и после да го видя. Ще свърша набързо и ще се върна.“
Обаче жената, с която имаше среща, тоя следобед не беше на работа. Докато чакаха да се освободи маса, Луис изпи три коктейла, а после тя пожела да отидат в квартирата му. През последните им три срещи тя се бе държала малко студено с него и сега Луис не искаше да я обиди, като й откаже. При това главата му беше малко замаяна, а той трябваше да бъде съвсем трезвен, когато говори с Ноа — това беше най-малкото, което дължеше на момчето. И така, Луис отиде с младата жена у дома си, откъдето се обади в службата и нареди на лейтенант Клаузър да се разпише вместо него след края на работния ден.
Той прекара чудесно с приятелката си и в пет часа следобед беше вече напълно убеден, че е бил глупав да се съмнява в нейните чувства, да, съвсем глупав.
Посетителката беше много хубавичка, но в сериозните й черти се долавяше дълбоко стаена тревога. Луис забеляза също, че е бременна, а от състоянието на дрехите й разбра, че не е добре материално. Капитанът въздъхна. Положението се оказваше по-трудно, отколкото бе предполагал.
— Много е любезно от ваша страна — започна Хоуп, — че ме потърсихте. Властите ми отказват среща с Ноа, а на него не му разрешават да ми пише и не му предават моите писма. — Гласът й беше спокоен и твърд, без следа от оплакване.
— Армията — отвърна Луис, обхванат от срам, че трябваше да защищава похватите на американската военщина — има свои особени методи на действие, мисис Акерман. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Струва ми се, че разбирам — отговори Хоуп. — Здрав ли е Ноа?
— Да, не е зле — рече дипломатично Луис.
— Ще ми позволят ли да го видя?
— Така предполагам — каза Луис. — И тъкмо затова исках да поговоря с вас. — Той погледна намръщено към секретарката, която ги наблюдаваше с нескрито любопитство от бюрото си, и рече: — Бъдете добра да излезете, капрал.
— Слушам, сър. — Девойката стана неохотно и излезе бавно от стаята. Тя имаше дебели крака, а ръбовете на чорапите й, както винаги, бяха изкривени. „Защо — неволно си помисли Луис, — защо именно такива постъпват на военна служба?“ В следващия миг обаче той осъзна неуместността на това, което бе помислил, и се намръщи смутено, сякаш тая сериозна жена, която седеше така спокойно пред него на коравия стол до бюрото му, можеше да прочете онова, което му беше минало през ума и което сега — при нейното мъчително душевно състояние — щеше да й се стори възмутително и непростимо.
— Предполагам — започна Луис, — че вие отчасти сте в течение на онова, което се е случило, макар че не сте виждали съпруга си и не сте получавали никакви вести от него.
— Да — отвърна Хоуп. — Един негов приятел, редникът Уитикър, с когото са служили заедно във Флорида, мина през Ню Йорк и се отби да ме види.
— Неприятна история, много неприятна — рече Луис и се изчерви цял, като забеляза леката иронична усмивка в ъглите на устата й, с която младата жена посрещна неговото съчувствие. — И така — бързо заговори той, — положението е следното: съпругът ви моли да бъде преместен в друга войскова част… Формално погледнато, той може да бъде предаден на военен съд за дезертьорство.