Поиска номера на Мейсън и се заслуша в телефонния сигнал.
— Впрочем — обърна се той към Хоуп, като от деликатност избягваше да я погледне в очите — вашият съпруг знае ли за… детето?
— Не, нищо не знае.
— Тогава вие бихте могли… хм… да използвате това като довод — добави Луис със слушалката в ръка. — В случай че не иска да промени решението си. Заради детето… баща затворник… опозорен…
— Сигурно е чудесно нещо да си психиатър — продума Хоуп. — Човек става такъв реалист…
Луис почувства, че челюстите му се сковават от притеснение.
— Аз нямах пред вид нищо, което… — започна той.
— Моля ви се, капитане — прекъсна го Хоуп, — не говорете смешни работи.
„О, боже мой — помисли си съкрушено Луис — армията наистина превръща човека в идиот. Ако бях в цивилно облекло, никога не бих се държал така отвратително.“
— Капитан Мейсън — разнесе се глас в слушалката.
— Здравейте, Мейсън — рече облекчено Луис. — При мен е мисис Акерман. Бихте ли наредили да отведат веднага редника Акерман в стаята за посетители?
— Разполагате с пет минути — предупреди ги военният полицай, който бе застанал до вратата на голата стая с решетки на прозорците и два малки дървени стола в центъра.
Най-важното беше да не заплаче. Ноа изглеждаше толкова дребничък! Всичко друго — обезформеният нос, обезобразеното разкъсано ухо, разсечената вежда — беше действително лошо, но най-трудното за нея беше да се примири с това, че изглеждаше толкова дребничък. Грубите сини работни дрехи бяха толкова големи за него, че го правеха да изглежда съвсем загубен и мъничък и му придаваха покъртително унизен вид. Всичко в него изразяваше покорност — всичко освен очите му и колебливата походка, с която бе влязъл в стаята, и меката неуверена усмивка, с която я беше посрещнал, и смутената бърза целувка под погледа на пазача, и тоя мек глас, с който я бе поздравил. Беше й просто страшно да си помисли за дългото и жестоко изпитание, което той бе преминал, преди да придобие такъв покорен вид. Само очите му горяха с див и неукротим пламък.
Седнаха на твърдите столове, коляно до коляно, като възрастни дами на следобеден чай.
— Хайде, недей — продума Ноа меко и повтори с нежна усмивка: — Хайде, недей, недей. — В зашитите му венци зееха тъмни дупки на мястото на избитите зъби и това придаваше на обезформеното му лице ужасно изражение на глуповатост и същевременно някаква първобитна лукавост. Уитикър й беше разправил за зъбите и сега лицето й не трепна. — Знаеш ли за какво си мисля през цялото време тука?
— За какво? — попита Хоуп. — За какво си мислиш?
— За нещо, което ти веднъж каза.
— И какво е то?
— „Виждаш ли, не беше толкова страшно, никак даже не беше страшно!“ — Той й се усмихна и тя трябваше отново да положи големи усилия да не се разплаче. — Спомням си точно как го каза.
— Виж ти — продума Хоуп и на свой ред се опита да се усмихне. — Виж ти какво си запомнил!
Загледаха се мълчаливо, сякаш не знаеха какво друго да си кажат.
— Леля ти и свако ти — наруши мълчанието Ноа — все още ли са в Бруклин? Градината все същата ли е?…
— Да — отвърна Хоуп. Надзирателят при вратата се размърда и отърка гръб в дървената рамка; грубият плат на униформата му изшумоля тихо.
— Слушай — каза тя, — говорих с капитан Луис. Нали знаеш какво иска от мене?
— Да — продума Ноа. — Зная.
— Аз не искам да те увещавам. Постъпи така, както намериш, че ти се налага. — В този миг Хоуп забеляза, че той я оглежда внимателно, навеждайки очи към корема й, пристегнат в старата й рокля. — Не му обещах нищо — добави тя, — нищо…
— Хоуп — рече Ноа, без да сваля поглед от наедрелия й корем, — кажи ми истината.
Хоуп въздъхна.
— Добре — рече тя. — След пет месеца. Не знам защо не ти писах, когато можех. Почти цялото време трябваше да прекарам на легло. Наложи се да напусна службата. Лекарят ми заяви, че ако продължа да работя, имало опасност да пометна. Може би тъкмо затова не ти съобщих. Исках най-напред да се уверя, че всичко ще бъде наред.
Ноа я погледна изпитателно.
— Ти радваш ли се? — попита той.
— Не знам — отвърна Хоуп, мислено проклинайки надзирателя. — Не знам вече нищо. Но това не бива да окаже влияние на решението ти.
Ноа въздъхна отново. После се наведе и я целуна по челото.