— Това е чудесно — рече той, — просто чудесно.
Хоуп огледа ядосано надзирателя, голата стая и обкования с решетка прозорец.
— Какво място — продума тя, — какво ужасно място за такава новина!
Надзирателят флегматично отърка гърба си в рамката на вратата.
— Още една минута — предупреди ги той.
— Не се тревожи за мен — отговори Хоуп с такава бързина, че думите й почти се сливаха. — Аз ще успея да се оправя. Ще отида при родителите си. Те ще се погрижат за мен. Моля ти се, не се тревожи.
Ноа стана.
— Не се тревожа. Детето… — Той махна неопределено и несръчно с ръка, по момчешки, въпреки мрачната обстановка Хоуп неволно се усмихна при тоя мил и познат жест. — И така… Знае ли човек… — Ноа отиде до прозореца и погледна през решетките към заградения с дървена ограда двор. Когато се обърна, очите му бяха безизразни и потъмнели. — Моля ти се — продума той, — върни се при капитан Луис и му кажи, че съм готов да отида там, където ме изпратят.
— Ноа… — Хоуп стана, готова да протестира и същевременно обхваната от облекчение.
— Хайде — рече надзирателят, — времето изтече. — И отвори вратата.
Ноа се приближи до Хоуп и двамата се целунаха. Тя хвана ръката му и за миг я притисна до лицето си. Надзирателят обаче отново се обади: „Хайде, мадам“ и Хоуп излезе. Преди да затворят вратата, тя се обърна и видя, че Ноа гледа замислено след нея. Той се опита да се усмихне, но не успя. В този момент надзирателят затвори вратата и Хоуп повече не го видя.
Глава двадесета
— Да ви кажа откровено — рече Коукли, — аз наистина съжалявам, че се връщате. Вие сте позор за ротата и, според мене, от вас няма да стане войник дори след сто години. Кълна се обаче, че ще се опитам да направя нещо от вас, дори ако трябва да ви пречупя на две.
Ноа наблюдаваше белезникавото петно върху трепкащия край на капитанския нос. Тук нищо не се бе променило, същата ярка светлина в ротната канцелария, същата изтъркана шега върху лист хартия на стената точно над бюрото на старшия сержант. „Телефонният номер на свещеника е 145. Който има оплаквания, може да му се обади.“ Същият беше и гласът на Коукли, самият той говореше сякаш все едни и същи неща, а в канцеларията се усещаше същият мирис на сурово дърво, прашни книжа, потни униформи, смазочно масло и бира. На Ноа му се струваше, че никога не е отсъствал оттука, че нищо особено не се бе случило, нито пък променило.
— Естествено вие нямате вече никакви привилегии — бавно и важно продължи Коукли, заслушан с наслада в думите си. — Няма да получавате нито седмични, нито домашни отпуски. През следващите две седмици ще бъдете на ежедневен наряд в кухнята, а след това — всяка събота и неделя. Разбрано ли е?
— Да, сър — отговори Ноа.
— Ще вземете предишното си легло. Предупреждавам ви, Акерман, че трябва да бъдете поне пет пъти по-добър войник от другите в поделението, ако искате изобщо да останете жив. Разбрано ли е?
— Да, сър.
— А сега — махайте се оттука. Не желая да ви виждам повече в ротната канцелария. Това е всичко.
— Разбирам, сър. Благодаря, сър. — Ноа отдаде чест и излезе.
Той тръгна бавно по уличката към старото си помещение, но на петдесет ярда от него се спря и почувства, че невидима ръка стиска гърлото му: зад осветените прозорци се бяха мярнали няколко познати фигури.
Дочул някакъв шум, той се обърна рязко. Тримата, които вървяха зад него, се спряха. Ноа ги позна веднага: Донъли, Райт и Хенкел. Видя дори, че се усмихват. После и тримата запристъпяха към него с безшумна, заплашителна походка, като вървяха на известно разстояние един от друг.
— Ние сме комитет по посрещането — обади се Донъли. — Ротата реши, че според обичая се налага да ти устроим радушен прием и ето, идем да те приветстваме.
Ноа бръкна в джоба си и измъкна пружинения нож, който бе купил в града на път към лагера. Натисна копчето и шестинчовото острие блесна зловещо в ръката му. Тримата се спряха, забелязали ножа.
— Първият, който ме пипне — тихо рече Ноа, — ще получи подарък това нещо. Ако някой от ротата ме докосне отново, ще бъде убит. Съобщете думите ми на останалите.
Той стоеше изправен, насочил ножа напред, на височина на хълбока си.
Донъли погледна ножа, после се обърна към другите.
— Хайде — рече той, — да го оставим на мира. Засега. Виждам, че не е с всичкия си. — Тримата се отдалечиха бавно. Ноа остана неподвижен, с ножа в ръка.