— Засега! — високо извика Донъли. — Не забравяй какво казах — засега!
Ноа се усмихна и ги проследи с очи, докато се скриха зад ъгъла. После погледна дългото зловещо острие, затвори ножа и го мушна в джоба си. Докато вървеше към казарменото помещение, той изведнъж разбра, че най-после е открил начин да запази живота си.
И все пак се колеба дълго пред вратата, преди да прекрачи прага. Вътре някой пееше: „Тогава ще те уловя за ръката и ти ще разбереш…“
После той отвори решително вратата и влезе. Райкър, който беше най-близо, го забеляза пръв.
— Боже мой! — възкликна той. — Вижте кой иде!
Ноа мушна ръка в джоба си и усети хладната костена дръжка на ножа.
— Ха, та това е Акерман! — извика Колинс от другия край на помещението. — Как ви се струва това?
В следващия миг всички се струпаха около него. Ноа отстъпи към стената, за да не може никой да застане зад гърба му, опипвайки малкото копче, което освобождаваше острието на ножа.
— Как беше там, Акерман? — попита Мейнард. — Добре ли прекара? Обиколи ли всички нощни барове?
Останалите се разсмяха и Ноа почервеня от гняв, но като се заслуша внимателно в смеха им, постепенно откри, че в него няма нищо заплашително.
— Боже мой, Акерман — обади се Колинс, — да беше видял лицето на Коукли в деня, когато ти офейка! Само за това си заслужаваше да бъде човек в армията. И как направи Рикит на бъзе и коприва! — Всички се разсмяха гръмогласно, спомняйки си с удоволствие тоя славен ден.
— Колко време отсъства, Акерман? — попита Мейнард. — Два месеца?
— Четири седмици — отвърна Ноа.
— Четири седмици! — удиви се Колинс. — Четири седмици отпуска! Ей богу, бих искал да имам твоята дързост да постъпя така.
— Та ти изглеждаш чудесно, момченце — тупна го по рамото Райкър — Отпуската ти е била от полза.
Ноа впи очи недоверчиво в него. Очевидно това беше някаква нова шега и той неволно стисна ножа.
— След като ти офейка — рече Мейнард, — трима други те последваха и се изпариха. Ти даде пример на всички, знаменит пример. Дойде полковникът и направи Коукли на нищо пред всички. Искаше капитанът да му обясни каква била тая негова рота, в която хората се надпреварвали да прескачат оградата, заяви, че ротата била най-лошата в целия лагер, и какво ли не още. Мислех, че Коукли ще си пререже гърлото.
— Вземи — рече Бърнекер, — намерихме това под казарменото помещение и аз го запазих. — И той му подаде едно малко, завито в грубо платно пакетче.
Ноа го отвори и с недоумение погледна широко ухиленото бебешко, лице на Бърнекер. Вътре лежаха трите книги, малко плесенясали, но все още годни за четене.
Ноа поклати бавно глава.
— Благодаря — рече той, — благодаря ви, момчета. — После се обърна, да прибере книгите и остана известно време така, защото се боеше, че хората може да забележат разстроеното му лице. Той съзнаваше смътно, че помирението с армията е постигнато. Това примирие беше изградено върху безумни условия, дължеше се на заплахата на ножа и на неговия смешен престиж на човек, който се е опълчил срещу официалните власти, но все пак беше реално. Стоеше така, загледан с премрежени очи в измачканите книги върху леглото и заслушан във високата глъч на гласовете зад гърба му, разбирайки постепенно, че това примирие навярно ще бъде трайно, че дори би могло да се превърне в боен съюз.
Глава двадесет и първа
Лейтенантът, който командваше взвода, беше убит още сутринта и заповедта за отстъпление трябваше да се изпълни от Християн. Американците не бяха атакували упорито и дружината разполагаше с отлични позиции на височината, откъдето се виждаше едно разрушено село от двадесетина къщи, в което все още упорстваха да живеят три италиански семейства.
— Започвам да разбирам как се уреждат работите в армията — чу Християн някой да се оплаква в тъмнината, докато взводът, подрънквайки оръжие, влачеше крака по прашния път. — Иде полковникът и прави съответната инспекция. После се връща в щаба и докладва: „Господин генерал, позволявам си да доложа, че хората живеят в сухи удобни землянки и заемат позиции, които могат да бъдат засегнати само от преки попадения. Войниците получават вече храна редовно и пощата им се раздава три пъти на седмицата. Американците разбират, че нашите позиции са непревземаеми и не проявяват никаква дейност“. „Много добре — отговаря генералът, — тогава ще… отстъпим!“