Християн позна по гласа редника Ден и си взе мислено бележка да се позанимае с него, когато намери подходящо време.
Той вървеше унило и му се струваше, че провисналият на рамото му шмайзер започва да става особено тежък. Тия дни беше много отпаднал и маларията постоянно се обаждаше: болеше го глава и го тресеше — не толкова силно, че да му предпишат болничен режим, но достатъчно, за да се чувства изтощен и разнебитен. „Отстъпваме — сякаш повтаряха обущата му, докато крачеше, накуцвайки, в праха, — отстъпваме, отстъпваме…“
„В тъмнината поне няма защо да се плашим от самолетите — мислеше си унило Християн.“ Това удоволствие им беше запазено за по-късно, когато слънцето изгрее. Навярно там, около Фоджия, някой млад американски лейтенант седеше вече в топла стая пред закуска от грейпфрутов сок, овесена каша, шунка с яйца и истинско кафе с каймак, готвейки се да се качи в самолета, за да полети ниско над хълмовете и да облее с картечен огън тъмните фигурки, притаили се в плитките окопчета тук-таме покрай шосето; и тия фигурки ще бъдат Християн и неговите хора!
Той продължаваше да се влачи напред, изпълнен с омраза към американците. Всъщност Християн ги мразеше повече заради шунката с яйца, хубавото кафе, отколкото за куршумите и самолетите им. Да, и за цигарите. Те имаха всичко и при това можеха да пушат до насита. Как да се победи противник, който разполага с толкова цигари?
Християн изпитваше просто физическа нужда да усети благотворния дим на една цигара. Но в пакетчето бяха останали само две, а той си бе наложил да пуши само по една на ден.
Християн си спомни физиономиите на американските летци, които му се бе случвало да види — летци, свалени зад фронта, които пушеха нагло цигари с високомерна усмивка на невъзмутимите си лица, в очакване да ги отведат в някой лагер. „Следващия път — реши той, — когато видя американски летец, ще го убия, без да се съобразявам със заповедите!“
Неочаквано кракът му хлътна в някаква дупка и той извика от болката, която прониза коляното и бедрото му.
— Какво ви е, подофицер? — попита войникът зад него.
— Нищо особено — отвърна Християн. — Вървете по края на пътя. — И продължи да куцука напред, като съсредоточи цялото си внимание върху шосето.
Куриерът на дружината — както бяха предупредили Християн — трябваше да ги чака при моста. Взводът вървеше вече от два часа и сега беше съвсем светло. Отвъд малката верига хълмове, в подножието на които се движеха, често долиташе бръмчене на самолети, но никой не ги беше атакувал.
От страх ефрейторът-куриер се беше притаил в канавката край пътя и сега изскочи пред тях целият изкалян и измокрен; в изкопа имаше петнадесетина сантиметра вода, но той беше пренебрегнал удобството заради безопасността. От другата страна на моста имаше отделение пионери, които трябваше да го минират, след като мине взводът на Християн. Този мост не беше особено важен, защото оврагът, над който минаваше, беше сух и плитък. Хвърлянето му във въздуха нямаше да забави никого повече от няколко минути, но пионерите взривяваха всичко, което можеше да се унищожи, сякаш изпълняваха древен религиозен обред.
— Закъсняхте — каза нервно ефрейторът. — Страхувах се, че ви се е случило нещо.
— Нищо не ни се е случило — отвърна грубо Християн.
— Добре. Остават ви още само три километра. Капитанът ще ви посрещне и ще ви каже къде да се окопаете. — Ефрейторът се огледа неспокойно. Изобщо той се държеше така, сякаш очакваше, че ще го застреля някой снайперист, че ще попадне в открито поле под картечниците на неприятелски самолет или ще бъде разкъсан по склона на хълма от артилерийски снаряд. Гледайки го, Християн реши, че този човек сигурно ще бъде много скоро убит.
Християн махна с ръка към взвода и войниците тръгнаха зад ефрейтора по моста. „Добре — помисли си той, — още три километра и капитанът ще поеме отговорност за всичко.“ Пионерите ги наблюдаваха от канавката спокойно и равнодушно.
Християн премина моста и се спря. Войниците зад него също спряха. Машинално, почти без да съзнава, той започна да определя разстояния, да преценява вероятни подстъпи и участъци на обстрел.
— Капитанът чака — припомни куриерът, като се взираше тревожно по пътя, откъдето след малко щяха да се появят американците. — Защо се спирате?
— Мълчете — рече Християн и се върна обратно по моста. Застана насред пътя и погледна назад. В продължение на стотина метра шосето вървеше направо, после изчезваше зад едно възвишение. Той се обърна отново и през леката утринна мъгла се взря в пътя и хълмовете. В тая посока шосето се издигаше постепенно нагоре и виеше сред каменисти, обрасли с редки храсталаци хълмове. В далечината, на около осемстотин-хиляда метра, на острия скален връх стърчаха група огромни камънаци. „Там, сред тия камъни — машинално си помисли той, могат да се поставят картечници, които ще държат под обстрел моста и достъпа до него.“