— Не искам да ви отегчавам, подофицер — обади се ефрейторът с колеблив глас, — но капитанът заяви ясно: „Не закъснявайте, няма да приема никакви извинения.“
— Мълчете — повтори Християн.
Ефрейторът поиска да добави нещо, но помисли и се въздържа. Преглътна с усилие и изтри устата си с ръка. После застана при началото на моста и впери отчаян поглед към юг.
Християн се спусна бавно по склона на оврага, към сухото леговище на потока. Както преди съзнанието му машинално отбелязваше околните детайли: на десетина метра от моста склонът не беше никак стръмен и по него нямаше нито дълбоки ями, нито големи скални отломъци. Под моста леглото на потока беше песъчливо и меко, покрито с разпръснати заоблени камъни и хилави храсталаци.
„Да, би могло да стане, и то съвсем просто“ — реши Християн, докато се изкачваше бавно към пътя. Междувременно войниците от взвода благоразумно бяха напуснали моста и стояха в края на шосето, готови при първия звук на самолети да скочат в канавката, където се намираха пионерите.
„Като зайци — помисли си възмутено Християн, — в нас няма вече нищо човешко!“
Ефрейторът крачеше възбудено нагоре-надолу край моста.
— Е, подофицер? — подхвърли той. — Можем ли да тръгваме вече?
Християн не му обърна внимание. Той отново разгледа внимателно стометровия участък от пътя до завоя. После полузатвори очи и си представи как първият американец, залегнал по корем, наднича иззад завоя, за да се увери, че не го очаква опасност. След това главата му ще изчезне и зад нея ще се появи друга — навярно главата на лейтенанта (изглежда, американската армия разполагаше с безброй лейтенанти, които можеше спокойно да жертва. Накрая бавно, придържайки се към подножието на хълма и вперили очи в краката си, за да не се натъкнат на мини, ще се появят и войниците — отделение, взвод или дори рота — и ще се отправят към моста.
Християн се обърна и отново огледа купчината камъни, горе към върха на скалистия склон, на около хиляда метра от моста. Беше почти уверен, че оттам ще може да наблюдава не само моста и подстъпа към него, но и оня участък на юг, където пътят се виеше сред по-ниските хълмове и откъдето преди малко бяха дошли самите те. Ще може да види американците от значително разстояние, преди да се скрият зад тоя хълм и да се появят иззад завоя, за да се приближат до моста. Целият план беше вече напълно обмислен и узрял в съзнанието му и той кимна утвърдително глава, сякаш тоя план бе подготвен и представен на самия него от другиго. Християн прекоси бързо моста и отиде при подофицера, който командваше пионерите.
Подофицерът го погледна въпросително:
— Нима смятате да прекарате зимата на това място? — подхвърли той.
— Минирахте ли вече моста? — попита вместо отговор Християн.
— Всичко е готово — отвърна пионерът. — Една минута след като минете, ще запалим фитила. Не зная какво сте си наумили, но трябва да ви кажа, че вашето разтакане нагоре-надолу ми действа на нервите. Американците могат да се появят вече всяка минута и тогава…
— Имате ли дълъг фитил? — запита Християн. Такъв, който ще гори, да кажем, петнадесет минути?
— Да — отвърна пионерът. — Но той не ни е нужен. Поставеният фитил гори само една минута — достатъчно, за да може този, който го запали, да избяга.
— Свалете го — рече Християн — и поставете дългия.
— Слушайте — каза пионерът, — вашата задача е да преведете ония плашила през моста, а моята е да го хвърля във въздуха. Аз не ви нареждам, как да се разправяте с взвода си и вие не ме учете какво да правя с моста си.
Християн гледаше мълчаливо подофицера. Той беше нисък човек, съумял по някакво чудо да запази пълнотата си. Приличаше на един от ония тлъсти хора, които постоянно страдат от лошо храносмилане, и се държеше раздразнително и високомерно.
— Ще ми трябват също десет от ония неща — рече Християн, като посочи безредно натрупаните покрай пътя мини.