— А къде ще бъдете вие, подофицер? — попита той.
Християн посочи нагоре към купчината камъни, на около осемстотин метра от тях.
— Ей там. При ония скали, над завоя на пътя. Виждате ли?
Последва дълго мълчание.
— Да, виждам — прошепна накрая Ден.
Скалите блестяха на фона на повехналата зеленина върху стръмнината, но разстоянието и яркото слънце не позволяваха да се различи добре цветът им.
— Ще ви дам сигнал, като махна с шинела си — обясни Християн. — Следете внимателно. Тогава ще запалите фитила и ще проверите дали гори добре. Ще имате достатъчно време. След това ще се качите на пътя и ще изтичате до следващия завой. Там ще почакате, докато чуете експлозията и ще тръгнете по шосето към нас.
Ден кимна унило.
— Сам ли ще бъда тука? — попита той.
— Не — отвърна Християн, — ще командировам към вас две балерини и един киноартист.
Ден не се усмихна.
— Ясно ли е всичко? — запита Християн.
— Да, подофицер — отговори Ден.
— Добре — каза Християн. — Ако запалите фитила, преди да ви махна с шинела, по-добре не се връщайте.
Ден не отговори. Той беше едър, муден млад човек, работил до войната като пристанищен хамалин и Християн подозираше, че преди е бил член на комунистическата партия.
Християн хвърли последен поглед към минното поле под моста и към Ден, който стоеше безучастно, опрян на влажната каменна арка. После се изкачи отново на пътя. „Надявам се, че следващия път тоя войник не ще има смелост да се държи така!“ — помисли си той.
Трябваше им петнадесет минути бърз ход, за да стигнат скалите, от които се виждаше пътят. Християн дишаше хрипкаво и тежко. Войниците зад него вървяха с унила упоритост, сякаш се бяха примирили с мисълта, че са обречени да маршируват до пълно изтощение, прегърбени под тежестта на оръжията си. Никой не изоставаше, защото и най-глупавият схващаше, че ако американците стигнат до моста, преди взводът да се скрие зад скалите, той ще представлява чудесна мишена от такова разстояние.
Християн се спря, заслушан в хрипкавото си дишане, и погледна надолу към долината. В извилия се по пътя прах мостът изглеждаше малък и безобиден. Никъде не се забелязваше движение и просналата се на километри пресечена с хълмчета долина беше пуста, сякаш в нея не бе стъпвал човешки крак.
Християн се усмихна. Неговото предположение, че позицията при скалите ще се окаже много изгодна, се бе оправдало. През пролуката между два хълма се виждаше един участък от пътя на значително разстояние от моста. Американците трябваше да минат точно оттам, преди да се скрият за малко зад издатината на възвишението, което трябваше да заобиколят и да се появят по шосето към моста. Дори ако се движеха бавно и предпазливо, пак щяха да им трябват не повече от десетина-дванадесет минути, за да минат разстоянието от мястото, на което ще се появят, до самия мост.
— Хаймс, Рихтер — каза Християн, — вие ще останете с мене. Другите ще отидете с ефрейтора. — Той се обърна към дружинния куриер. Последният приличаше на обречен на смърт, който все пак чувства, че има малка вероятност изпълнението на присъдата да се отложи за следващия ден. — Предайте на капитана — каза му той, — че ще се върнем веднага щом можем.
— Слушам — зарадван и възбуден рече ефрейторът. После, почти тичайки, се отправи към спасителния завой на пътя. Християн гледаше как взводът се изнизва пред него, забързан зад куриера. Оттук пътят се издигаше нагоре по хълма и силуетите на войниците се открояваха величествени и печални на фона на разпокъсаните облаци и синьото зимно небе; след малко, когато започнаха да изчезват един по един зад завоя, Християн доби странното впечатление, че пропадат направо във ветровитата синкава бездна.
Хаймс и Рихтер бяха картечари. Двамата стояха опрени тежко на крайпътните камъни — Хаймс нарамил цевта и сандъче с лентите, а Рихтер, прегърбен под станока и второто сандъче с муниции. Да, на тия хора можеше да се разчита; все пак, като ги гледаше как се потят дори в такова студено време, застанали така, с безстрастни лица, които не издаваха нищо от мислите им, Християн неочаквано почувства, че би предпочел в тоя час да има до себе си войниците от своя някогашен взвод, които от много месеци вече лежаха мъртви в африканската пустиня. От дълго време не се беше сещал за стария си взвод, но сега, докато гледаше тия двама картечари, попаднали почти в същото положение, само че не в Африка, а в Европа, той си спомни оная нощ, когато тридесет и шестимата войници копаеха унило и покорно своите плитки окопи, които малко по-късно щяха да се превърнат в техни гробове.