Наблюдавайки сега Хаймс и Рихтер, Християн изпитваше чувството, че трудно може да очаква от тия хора да изпълнят както трябва възложената им задача. Те принадлежаха към друга армия, загубила по някакъв неуловим начин част от бойните си качества, армия, лишена вече от своята младост, армия, която въпреки богатия си опит, не проявяваше стария си войнствен дух и готовност да се жертва. „Ако се махна оттука, тия двама няма да останат дълго на поста си — каза си Християн, но след малко поклати глава. — Ето че започвам да оглупявам. Вероятно и двамата са чудесни войници. А и бог знае какво си мислят те за мене!“
Картечарите се облегнаха отново на камъните, за да си поемат дъх, като наблюдаваха внимателно Християн, сякаш се стараеха да прочетат мислите му и да разберат дали ще им заповяда да умрат през тая сутрин.
— Сложете картечницата тука — нареди Християн, като посочи равната площадка между две скали, съединени във формата на буквата V. Бавно, но сръчно войниците сглобиха картечницата.
Християн застана зад нея и започна да я насочва. Премести я малко надясно, погледна през мерника и установи прицела на нужното разстояние с оглед на това, че ще се стреля надолу. Далече под тях, в полето на прецизния железен мерник, лежеше заленият от слънцето мост, засенчван на моменти от разпокъсаните облачета по небето.
— Ще ги оставите да се струпат при моста — обясни Християн. — Сигурно няма да тръгнат веднага по него, защото ще мислят, че е миниран. Когато ви дам сигнал, целете се в последните войници, а не в ония, които са най-близо до моста. Разбрано ли е?
— В последните войници — повтори Хаймс, — а не в ония, които са най-близо до моста. — Той започна да движи бавно подемния механизъм нагоре-надолу, смучейки въздух през зъбите си. — Значи, искате да побегнат напред, а не назад по пътя, от който идват…
Християн кимна.
— Да. Няма да побегнат по моста, защото ще се намерят на открито — размишляваше гласно Хаймс. — Ще се втурнат в оврага, под моста, за да се спасят от картечния огън.
Християн се усмихна. „Може би съм се излъгал по отношение на Хаймс — помисли си той. — Виждам, че познава работата си.“
— И тогава ще се натъкнат на мините — спокойно добави Хаймс. — Разбирам.
Двамата с Рихтер си кимнаха по начин, който не изразяваше нито несъгласие, нито одобрение.
Християн свали шинела си, за да бъде готов да даде сигнал на Ден, който се намираше под моста, веднага щом забележи американците. После седна на един камък зад гърба на просналия се край картечницата Хаймс. Рихтер бе опрял коляно на земята с втора лента патрони в ръце. Християн вдигна към очите си бинокъла, който предишната вечер бе взел от убития лейтенант, насочи го към пролуката между хълмовете и внимателно го нагласи; бинокълът наистина беше чудесен.
Там, в началото на пътя, растяха две тъмнозелени печални тополи, които полюшваха на вятъра лъскавите си, сякаш гланцирани листа.
На открития склон на хълма беше студено и Християн съжали, че се бе уговорил с Ден да му даде сигнал с шинела си. Дрехата щеше да го постопли, а за сигнала можеше да използва и носната си кърпа. По кожата му пробягваха студени тръпки и той напразно се мъчеше да се сгрее, като се свиваше в грубата си униформа.
— Можем ли да пушим, подофицер? — попита Рихтер.
— Не — отвърна Християн, без да сваля бинокъла от очите си.
Войниците останаха мълчаливи. „Цигари — помисли си той, — обзалагам се, че в джоба му има цял пакет, а може би и два. Ако го убият или ранят тежко, не бива да забравям да го претърся.“
Седяха и чакаха. Напиращият от долината вятър свиреше в ушите на Християн, проникваше в ноздрите и гърлото му. Започна да го боли глава, особено около очите; караше го на сън и му се струваше, че се намира в такова състояние от години наред.
Хаймс, който лежеше проснат по корем на каменистата земя, се размърда. Християн свали за момент бинокъла си. Току пред очите му лъщеше дъното на панталоните на Хаймс, почерняло от кал, закърпено грубо, безформено и широко. „Каква гледка! — помисли Християн, като потисна неуместното си желание да се изкикоти. — Каква грозотия! Ето ти божествените форми на човешкото тяло!“
Челото му гореше. Това беше маларията! Като че всички тия англичани, французи, поляци, руснаци и американци не бяха достатъчни, ами сега и тези комари! „Може би — помисли си Християн трескаво и с надежда, — когато всичко това се свърши, ще получа истинска криза, такава, каквато никой лекар не ще посмее да пренебрегне, и тогава ще ме пратят в тила.“ Той вдигна отново бинокъла към очите си в очакване на студените тръпки, с надежда, че токсините в кръвта му ще предизвикат истински пристъп на болестта.