В тоя миг забеляза дребните, облечени в униформи със защитен цвят фигурки, които се движеха бавно пред тополите.
— Тихо — предупреди той, сякаш американците можеха да чуят, ако Хаймс и Рихтер проговорят.
Мръсносивите фигури, които бяха не по-малко от взвод, се движеха в колони от двете страни на пътя и в лещите на бинокъла тяхната умора личеше дори от тука. Тридесет и седем, тридесет и осем, четиридесет и двама, четиридесет и трима — преброи ги Християн. После всички изчезнаха от погледа му. А тополите продължаваха все така да се полюшват и пътят пред тях изглеждаше все същият, както преди. Християн свали бинокъла. Беше вече съвсем буден и спокоен.
Стана и размаха широко шинела около главата си. Представяше си ясно как американците се движат сега бавно и предпазливо около подножието на хълма, търсейки нервно с очи заложени мини по пътя.
В следващия миг Християн видя, че Ден изскочи бързо изпод моста и затича тромаво по шосето. След малко обаче — явно уморен — той започна да намалява крачките си, вдигайки облачета прах с обущата си. Най-после стигна до завоя и изчезна зад него.
Фитилът беше запален. Оставаше сега американците да се държат така, както подобава на истински войници.
Християн облече шинела си и усети, че по тялото му се разлива топлина. После мушна ръце в джобовете си, обхванат от чувство на спокойствие и задоволство.
Двамата картечари лежаха съвсем неподвижно.
Някъде отдалече долетя бученето на мотори. Високо на югоизток Християн забеляза ято бомбардировачи — мънички петънца, които летяха бавно към север, на път за някакъв обект. Над скалата прехвръкнаха с цвърчене две врабчета, размахвайки кафеникавите си крила пред мерника на картечницата.
Хаймс се оригна два пъти поред.
— Прощавайте — извини се той.
Продължиха да чакат. „Много се бавят — вълнуваше се Християн, прекалено много се бавят. Какво ли, по дяволите, правят? Мостът ще хвръкне, преди да стигнат до завоя. Тогава всичко ще пропадне.“
Хаймс се оригна отново.
— Стомахът ми — обясни той ядосано на Рихтер, който кимна, без да сваля очи от магазина на картечницата, сякаш беше слушал много пъти вече за този стомах.
„Харденбург — помисли Християн — би направил това по-добре от мене. Не би рискувал така. Щеше да осигури всичко — по един или друг начин. Ако динамитът не избухне и мостът не хвръкне във въздуха, ще научат в дивизията за това, ще разпитат оня нещастен подофицер и той ще им разправи за мене… За бога, по-бързо — молеше се той шепнешком на американците, по-бързо, по-бързо…“
Беше насочил бинокъла към участъка пред моста. Ръцете му трепереха силно и той разбра, че треската настъпва, макар че в момента не я чувстваше. Неочаквано край него нещо прошумя и Християн неволно свали бинокъла. На около три метра от него една катеричка се катереше бързо по скалата и в следващия миг застана на върха, като втренчи малките си мънистени очички в тримата мъже. Християн си спомни как в друг час и на друго място — по пътя сред гората край Париж — се бе разхождала важно една птица; да, пред барикадата, която французите бяха направили с помощта на обърната каруца и няколко дюшека. И зверове, и птиците проявяваха мигновено любопитство към войната и бързаха да се завърнат към своите по-важни занимания!
Християн примига и отново вдигна бинокъла. Американците се намираха вече на пътя и крачеха бавно, приведени над карабините си. Техните напрегнати лица показваха, че чувстват ясно своята уязвимост и съзнават, че представляват чудесни мишени.
Но тия американци се влачеха нетърпимо бавно. Едва-едва пристъпваха и се спираха на всеки пет крачки. Блестящата дръзка младеж на Новия свят! Християн беше имал възможност да види заловени у противника кинопрегледи, които показваха как по време на обучение същите тия американци скачат смело от десантните кораби в кипящия прибой и се устремяват към брега с бързината на спринтьори. Сега обаче те нямаха никакво намерение да тичат. „По-бързо, по-бързо — несъзнателно шепнеше Християн, — по-бързо…“ Как само мамеха американския народ с измислици за неговите войници!