Хаймс пак се оригна. Това беше някакъв отвратителен, дразнещ ухото старчески звук. Всеки реагираше на войната по свой начин и ето — Хаймс реагираше чрез стомаха си. Как само лъжеха германския народ за хора от рода на Хаймс! „Какво правеше, синко, когато спечели «Железния кръст»?“ — „Оригвах се, мамо.“ Само Хаймс, той и Рихтер знаеха истината; само те и четиридесет и тримата американски войници, които настъпваха предпазливо към стария каменен мост, построен от лениви италиански работници през лятото на 1840 година. Да, те знаеха истината — двамата картечари, самият той и тия четиридесет и трима войници, които влачеха крака в праха под дулото на картечницата на осемстотин метра от тях; и тая истина ги свързваше едни с други много по-здраво, отколкото с всички ония, които не се намираха тука в това утро. Всички те се познаваха — знаеха, че на всеки му се повдига от страх, че към всеки мост човек се приближава боязливо, с чувство на обреченост…
Християн облиза устни. Иззад завоя се показа последният човек и командирът — неизменният младеж-лейтенант — махна с ръка на войника с детектора, който се отправи неохотно към челото на колоната. Войниците се събираха бавно на купчина, като предполагаха наивно, че така ще бъдат в по-голяма безопасност и си въобразяваха, че щом никой още не е стрелял по тях, всичко ще мине благополучно.
Войникът с детектора започна „да мете“ пътя на двадесет метра от моста. Движеше се бавно и много предпазливо. Междувременно Християн видя, че лейтенантът застана сред пътя, вдигна бинокъла към очите си и започна да оглежда околната местност. „Цайсов бинокъл, то се знае — машинално помисли Християн, — направен в Германия.“ Той видя как бинокълът се насочи нагоре и се спря почти на самите скали, сякаш младият лейтенант бе доловил с инстинкта на военен специалист, че ако ги застрашава опасност, тя би могла да дойде само оттам. Християн се сниши още повече, макар да бе убеден, че са скрити добре. Бинокълът мина над главите им, после отново се върна към тях.
— Огън! — шепнешком изкомандва Християн. — В тила, в тила.
Картечницата залая ожесточено. В същия миг спокойствието на планината бе разтърсено от остър оглушителен пукот и Християн неволно примига. На пътя паднаха двама души. Другите стояха зашеметени и гледаха удивено пострадалите си другари. После паднаха още трима. Тогава останалите хукнаха надолу по склона на оврага, търсейки прикритие под моста. „Ето ги, че спринтират вече — помисли си Християн, — къде е кинооператорът им?“ Някои носеха или влачеха със себе си падналите. Мнозина се спъваха, полетяваха надолу и захвърляха карабините си, като размахваха комично ръце и крака. Всичко изглеждаше някак си несвързано и далечно и Християн наблюдаваше почти равнодушно, сякаш следеше борба на бръмбар, повлечен в мравуняк.
Тогава избухна първата мина. Във въздуха проблесна каска с развети каишки, издигайки се право нагоре, на двадесетина метра от земята.
Хаймс прекрати огъня. Взривовете вече следваха един след друг, отеквайки многократно в хълмовете. Над моста се издигна голям черен облак от пушек и прах.
Грохотът от експлозиите замираше бавно, сякаш звукът се движеше с усилие по низините и хребетите, за да се събере на други места. Настъпи тишина, която изглеждаше неестествена и пълна със заплаха. Двете разтревожени врабчета прелетяха пред картечницата, цвъртейки като бесни.
Неочаквано изпод моста се показа един американец мрачен и печален, като доктор, който напуска леглото на смъртник. Човекът мина пет-шест метра и се отпусна бавно на един камък. Християн го разгледа през бинокъла. Изпод разкъсаната на парцали риза се виждаше бялата му като мляко кожа. Човекът все още държеше карабината си. Съсредоточено и бавно, като някакъв побъркан, той вдигна пушката си. „Гледай ти, та той се цели в нас!“ — изненада се Християн.
Изстрелите прозвучаха глухо и самотно, но куршумите изсвистяха неочаквано близо над главите им. Християн се усмихна.
— Свършете го — заповяда той.
Хаймс натисна спусъка на картечницата.
През бинокъла Християн видя, че около американеца се образува дъгообразен наниз от кълба прах. Човекът обаче не трепна. Бавно, със спокойното старание на дърводелец, който нагласява тезгяха си, той се залови да постави нова пачка в карабината си. Хаймс придвижи картечницата и дъгата от кълбетата прах се приближи до войника, който оставаше все така невъзмутим. Най-после американецът постави пачката и отново вдигна карабината на голото си рамо. Имаше нещо безумно и смущаващо в този човек, останал почти без риза, чиято бяла кожа приличаше на ивица слонова кост на зеленикавокафявия фон на оврага, седнал удобно на камъка и ограден от мъртвите си другари; имаше нещо безумно и смущаващо в спокойния и съсредоточен начин, по който стреляше срещу картечницата, която дори не можеше да различи с просто око, без да обръща внимание на бръмчащите куршуми, които след секунда-две щяха да го повалят.