— Убийте го — раздразнено промърмори Християн. — По-живо, свършете го!
Хаймс прекрати за миг огъня. Присви очи и придвижи дулото на картечницата, която изскърца пронизително и остро. Отдолу отново се разнесоха изстрели, залутани и безопасни, макар че един куршум пак изсвири над главата на Християн, а друг се сплеска с глух шум в твърдата земя под него.
Хаймс се прицели отново и даде кратък откос. Американецът отпусна карабината си, сякаш беше пиян. После стана бавно, направи две-три крачки към моста, без да залита, и се свлече на земята като че ли от умора.
В същия миг мостът хвръкна във въздуха. По дърветата край пътя се посипаха камъни, пробивайки бели прорези в стъблата и кършейки клони. Мина доста време, преди прахът да слегне, и Християн можа да види обезобразените трупове в униформи със защитен цвят, които се подаваха в причудливи пози тук-таме изпод развалините. Полуголият американец беше изчезнал под купища от пръст и камънаци.
Християн въздъхна и свали бинокъла си. „Дилетанти — помисли си той, — защо ли са тръгнали на война?“
Хаймс се изправи и се обърна към Християн.
— Мога ли да запуша сега! — попита той.
— Да — отвърна Християн, — можете да запушите.
Той видя как Хаймс извади пакет цигари и предложи на Рихтер, който мълчаливо взе една. На Християн обаче Хаймс не предложи. „Проклет скъперник!“ — изруга огорчено Християн и измъкна последната си цигара.
Той държеше цигарата в устата си, като я смука и въртя между устните си дълго време, преди да я запали. Накрая въздъхна и решил, че е заслужил това удоволствие, драсна клечка кибрит. Всмукна дълбоко и задържа дима в дробовете си, колкото можеше по-дълго. Почувства леко замайване, но същевременно му поолекна. „Трябва да пиша за това на Харденбург — реши Християн и смукна отново от цигарата си. — Сигурно ще бъде доволен, защото самият той не би могъл да го направи по-добре!“ Той се облегна удобно на камъка и въздъхна дълбоко, като наблюдаваше с усмивка ясносиньото небе, по което планинският вятър гонеше нежни малки облачета; имаше поне десетина минути, за да си отдъхне, преди да се завърне Ден. „Каква чудесна утрин!“ — помисли си той.
В същия момент почувства, че по тялото му пробягна продължителна слаба тръпка. „А — помисли си Християн с радост, — маларията! Тоя път пристъпът ще бъде наистина силен и ще трябва да ме пратят назад в тила. Чудесна сутрин!“ След миг го втресе отново и той пак смукна от цигарата си. После се облегна самодоволно на скалата в очакване на Ден с надежда, че ще загуби доста време, докато се изкатери по склона.
Глава двадесет и втора
— Редник Уитикър, след мене! — изкомандва сержантът. Майкъл стана и го последва. Двамата влязоха в голяма стая с високи тъмни врати. Тук горяха дълги свещи, чийто пламък се отразяваше с хиляди жълтеникави отблясъци в бледозелените огледала по стените.
В стаята имаше дълга полирана маса с един-единствен стол по средата — точно така, както Майкъл си беше представял обстановката. Той седна на стола, а сержантът застана зад него. На масата имаше мастилница и проста дървена писалка.
След момент се отвори друга врата и влязоха двама германци. Двама пълни генерали във великолепна униформа. Техните ордени, ботуши, шпори и монокли проблясваха слабо в меката светлина на свещите. Те се приближиха с отмерена военна крачка, спряха се пред масата, удариха силно токове и отдадоха чест.
Майкъл отговори на поздрава им с важно лице, без да става от стола. Единият от генералите разкопча мундира си, извади бавно от джоба свит на руло документ върху плътна хартия и го подаде на сержанта. В тихата стая се разнесе сухо шумолене — сержантът беше развил документа, който сега постави на масата пред Майкъл.
— Документите за капитулацията — произнесе сержантът. — Уитикър, вие сте избран да приемете капитулацията от името на съюзниците.
Майкъл се поклони тържествено и прегледа набързо книжата. Те изглеждаха редовни. После взе писалката, потопи я в мастилницата и с едър, разкрачен почерк написа отдолу, под подписите на двамата германци: „Майкъл Уитикър, №32403008, редник първи клас, армия на САЩ“. Скърцането на перото звучеше особено неприятно в настъпилата тишина. Майкъл остави писалката и стана.