— Свободно!
Майкъл влезе в помещението и оправи леглото си. После се обръсна, изми клозета, взе приборите си за храна и като подрънкваше с алуминиевото си канче, тръгна бавно по сънливите неприветливи улици, докоснати от първите зари на лондонското утро, на закуска в една голяма червена къща, където някога бе живяло семейството на някакъв граф. Над главата му се разнасяше равномерното боботене на стотици самолети ланкастър, които прелитаха Темза на връщане от Берлин. Закуската се състоеше от грейпфрут, каша от овесени ядки, омлет с яйца на прах и тлъст, недопечен, плуващ в собствената си мазнина бекон. „Защо — мислеше си Майкъл, докато ядеше, — защо не научат войсковите готвачи да правят сносно кафе? Как може да се пие такъв буламач?“
— Летците от н-ската изтребителна група молят да им пратим един комик и няколко танцьорки — докладва Майкъл на началника си, капитан Минси, който седеше зад бюрото си. Стените на стаята бяха украсени с фотографии на всички по-известни артисти, които бяха минали през Лондон по линията на Централната служба за развлечение на войската. — И настояват да не им пращаме повече пияници. Миналия месец при тях беше Джони Сътър; напил се, оскърбил един летец и го натупали здраво.
— Изпратете им Фланър — каза с усилие Минси. Капитанът страдаше от астма, пиеше много и от съчетанието на уискито с лондонския климат сутрин се чувстваше винаги малко отпаднал.
— Фланър има дизентерия и отказва да напусне Дорчестър.
Минси въздъхна:
— Тогава им пратете акордеонистката. Как се казваше — оная със синята коса?
— Но те искат комик.
— Съобщете им, че имаме само акордеонисти — изсумтя Минси, като поднесе към носа си тубичка с някакво лекарство.
— Слушам, сър — рече Майкъл. — Мис Роберта Финч не можела да отиде в Шотландия. В Солсбъри имала нервен припадък. Постоянно се събличала във войнишкия стол и правила опити да се самоубие.
— Тогава впишете за Шотландия оная естрадна певица — с въздишка каза Минси, — а после направете подробен доклад за случая с Финч и го изпратете в щаба в Ню Йорк, за да ни е мирна главата.
— Трупата на Маклийн се намира в ливърпулското пристанище — продължи да докладва Майкъл, — но корабът им бил поставен под карантина. Един от моряците заболял от инфекциозен менингит и никой не може да слезе на брега в продължение на десет дена.
— Това е просто ужасно — изръмжа Минси.
— Получихме поверителен доклад от н-ската бомбардировъчна група. Миналата събота при тях свирил джазът на Дари Корсет, а в неделя вечерта оркестрантите играли покер с летците, обрали им единадесет хиляди долара и полковник Коукър твърди, че използвали белязани карти. Той настоява да върнат парите, като заплашва, че в противен случай ще ги подведе под съдебна отговорност.
Минси въздъхна унило и тикна стъклената тубичка в другата си ноздри. До войната той бе държал нощен клуб в Синсинати и сега често мечтаеше да се върне в Охайо сред своите комици и танцьорки.
— Пишете на полковник Коукър, че ще разследвам подробно случая.
— Капеланът на транспортно-десантното командване — продължи Майкъл — протестира срещу непристойните изрази в нашата програма „Лудории на младостта“. Твърди, че главният герой седем пъти употребил „по дяволите“, а наивката нарекла във второто действие един от героите „кучи син“.
Минси поклати глава.
— Наредих на оня дебелак да изхвърли всички непристойни изрази от програмите, които изнасяме в този район, и той се закле, че ще го направи. Ах, тия артисти! — изстена Минси. — Съобщете на капелана, че съм напълно съгласен с него и че виновниците ще бъдат наказани.
— Това е всичко засега, капитане — заключи Майкъл.
Минси въздъхна и мушна шишенцето в джоба си. Майкъл тръгна към вратата.
— Една минутка, Уитикър — спря го Минси.
Майкъл се обърна. Капитанът го гледаше намръщен с възпалени очи; носът му беше целият почервенял от хремата.
— Ей богу, Уитикър — рече той, — вие имате ужасен вид.
Майкъл огледа без изненада измачканата си, огромна за ръста му куртка и торбестите си панталони.
— Да, капитане — съгласи се той.