В този миг се обади зенитната батарея, която се намираше тъкмо до задната стена на театъра, и в същото време някъде наблизо експлодираха почти едновременно две бомби. Сградата потрепери леко.
„… голо е всяко дело там…“ — високо изрече кралят. Той говореше бавно, като се стараеше да вмъкне фразите си в интервалите между залповете, и придружаваше думите си с изящните движения на истински трагик.
„… и ний сами сме принудени… — каза кралят, използвайки краткото затишие, през което артилеристите зад стената на театъра зареждаха оръдията си — да сложим върху челото на наший грях признание… — В следващия миг обаче вън ревнаха ракетните оръдия, чиито снаряди винаги свистяха ужасно като падащи бомби, и кралят закрачи мълчаливо по сцената в очакване на следващото затишие. Свистенето и грохотът намаляха за миг, превръщайки се в някакво свирепо ръмжене. — Тогаз какво остава? — бързо рече кралят. — Да се види що може да направи разкаянието. А що не може то?“
След това гласът на артиста отново се загуби в общия грохот и сградата се разтресе в нестройния припев на оръдията.
„Горкият човек — помисли си Майкъл, като си спомни всички премиери, които беше гледал, — бедният човек! Толкова години да чака този велик момент и да му се случи това! Как ли мрази немците сега?“
„… О, мъка! — разнесе се задавеният глас на краля сред трясъка и шума. — О, гръд, черна като смърт!“
Самолетите летяха вече над самата сграда. Зенитната батарея зад стената на театъра изпрати срещу тях в небето последен злобен залп. Стрелбата бе подета от други по-далечни батареи, разположени край Хампстед. Изстрелите ставаха все по-слаби, подобни на бързи барабанни удари, сякаш недалеч оттук погребваха генерал. А кралят продължаваше да говори — бавно, спокойно и с такова царствено величие, с каквото умее да говори само актьор:
Кралят коленичи пред олтара и влезе Хамлет, изящен и мрачен, загърнат в дългата си черна мантия. Майкъл погледна наоколо. Зрителите наблюдаваха със спокоен интерес онова, което се разиграваше на сцената. И възрастните дами, и военните всички седяха неподвижни.
„Обичам ви — искаше да възкликне Майкъл, — обичам ви всички. Вие сте най-добрите, най-силните и най-глупавите хора на тая земя и аз с радост ще дам живота си за вас.“
Той почувства, че от вълнение по лицето му закапаха сълзи и се обърна към сцената в момента, когато Хамлет, разкъсван от колебание, скри меча си в ножницата, не желаейки да убие чичо си по време на молитва.
Някъде далече самотно оръдие изпрати снаряд в затихващото вече небе. „Навярно — помисли си Майкъл — една от ония батареи, които винаги закъсняват и сега, по женски, бърза да се обади, за да покаже добрите си намерения!“
Лондон гореше, обхванат от ярък обръч от пожари, когато Майкъл излезе от театъра и се отправи към парка. Небето трептеше от светлини и тук-таме високо по облаците играеха оранжеви сияния. Хамлет беше вече мъртъв. „Едно възвишено сърце се пръсва — бе възкликнал Хорацио. — Спи, лека нощ, мой мили принце! Рой ангели ще те приспят в покой“ Докато Хорацио произнасяше своите заключителни думи за кървави, противоестествени и развратни деяния, за необмислени присъди и случайни убийства, над Дувър падаха последните немски самолети, последните жертви на неприятелското нападение изгаряха в своите домове, а завесата се спускаше бавно и театралните служители бързаха към сцената с цветя за Офелия и другите артисти.
По Пикадили сновяха цели тълпи проститутки, осветяваха с електрически фенерчета лицата на минувачите, кикотеха се дрезгаво и подвикваха: „Хей, янки, две лири, янки!“
Майкъл вървеше бавно сред гъмжилото от леки жени, войници и военни полицаи, като си мислеше за думите, с които Хамлет говореше за Фортинбрас и неговите воини: