Той се качи на горния етаж и влезе в голямата стая, където веселието беше още в разгара си и дето Луиза беше обещала да го чака.
— Погледнете — обади се висока чернокоса девойка близо до вратата, — редник! — После тя се обърна към седналия до нея полковник: — Нали ти казах, че в Лондон има и редници! — И пак погледна към Майкъл: — Ще дойдете ли във вторник на вечеря с нас? Ще бъдете почетният гост на компанията ни. Гръбнакът на армията!…
Майкъл й се усмихна. Полковникът не изглеждаше особено очарован от появата на редника.
— Хайде, мила моя — рече той и я хвана решително под ръка.
— Ако дойдете, ще ви дам един лимон — подхвърли момичето през рамо на Майкъл, отдалечавайки се с полковника, като шумолеше с копринената си рокля. — Един цял истински лимон!
Майкъл огледа стаята. Шест генерали — установи той и изведнъж се почувства крайно неловко. За първи път в живота си срещаше такива висши военни. Погледна смутено куртката си, която не му стоеше добре, и небрежно лъснатите си копчета. Нямаше никак да се изненада, ако някой от тия генерали дойдеше и запишеше името му, чина и личния му номер, задето не бе лъснал добре копчетата си.
Той все още не можеше да открие Луиза и не се решаваше да отиде да пийне нещо при бара в другия край на помещението, където имаше толкова много важни личности. На шестнадесетгодишна възраст беше мислил, че е ликвидирал окончателно със своята неловкост и наистина оттогава насам той се чувстваше навсякъде като у дома си, винаги изказваше свободно мислите си и виждаше, че е добре дошъл във всякаква компания.
Но от деня, в който постъпи в армията, в него се появи някаква нова стеснителност, много по-силна, отколкото в младежките години — стеснителност в присъствието на офицери, на бойци от фронта и дори на жени, с които при други обстоятелства би се чувствал напълно свободно.
Сега той стоеше така, нерешително, близо до вратата и не снемаше очи от генералите. Те имаха неприятни лица. Това бяха лица на бизнесмени, провинциални търговци и фабриканти, понадебелели и поразглезени от охолство, чийто ум непрекъснато се занимава с мисълта за нови и изгодни сделки. „Немските генерали имат по-хубави лица — помисли си Майкъл, — не като хора, а като генерали. По-сурови, по-жестоки, по-решителни. На генералите подхождат само два типа лица: лице на боксьор от тежка категория, което гледа света студено с дързостта на безсловесния звяр през малки, присвити и подвижни очички или пък лице на душевноболен герой от романите на Достоевски — злобно, почти ненормално, изпълнено със зловещ екстаз и белязано от смъртта. Нашите генерали приличат на търговци, които се канят да ти продадат строителен участък или прахосмукачка, но в никакъв случай на хора, които биха могли да те поведат на щурм срещу крепост. О, Фортинбрас, Фортинбрас, нима никога не си напускал Европа?“
— За какво мислиш? — чу Майкъл гласа на Луиза.
Той се обърна и я видя застанала до него.
— За лицата на американските генерали — отговори той. — Никак не ми харесват.
— Лошото у тебе е — забеляза Луиза, — че имаш психиката на редник.
— Да, така е — рече Майкъл, като я разглеждаше внимателно. Тя беше облечена в сив кариран костюм и черна блуза. Яркочервеникавата й коса, която блестеше сред военните униформи, представляваше чудесна украса за дребната й елегантна фигура. Майкъл никога не можеше да каже дали обича тая жена, или тя всъщност го дразни. Луиза имаше съпруг там, някъде из Тихия океан, но рядко говореше за него. Самата тя вършеше някаква полусекретна работа в бюрото за военни информации и, изглежда, познаваше всички видни личности на Британските острови. Умееше да се справя с мъжете и постоянно я канеха за края на седмицата във вили на известни хора, където навярно словоохотливи висши военни й доверяваха редица важни тайни. Майкъл например беше уверен, че Луиза знае кога ще се открие вторият фронт, кои обекти в Германия ще бъдат бомбардирани през следващия месец и кога Рузвелт ще се срещне отново със Сталин и Чърчил. Луиза беше минала отдавна тридесет години, макар че изглеждаше по-млада, и до войната бе живяла скромно в Сент Луис, където съпругът й преподаваше в някакъв колеж. Майкъл бе сигурен, че след войната тя ще се кандидатира за сената или ще я пратят някъде посланик; когато си мислеше за това, той изпитваше съжаление към съпруга й, който гниеше в Бугенвил или в Нова Каледония и мечтаеше след края на военните действия да се върне в скромния си дом, при своята тиха женица в Сент Луис.