— Защо не се ожениш за мене? — внезапно попита Луиза.
Майкъл примига и се огледа, заслепен от ярките офицерски звезди и матовия блясък на пагоните. „Какво място — помисли си той, — какво неподходящо място за подобни въпроси!“
— Защо не се ожениш за мене? — повтори тихо Луиза.
— Моля ти се — рече Майкъл, — иди си вземи палтото. — Неочаквано той почувства остра неприязън към нея и същевременно отново някакво съжаление към съпруга й, учителя в колежа, надянал униформата на морски пехотинец, за да се бие там някъде, в далечните джунгли. „Трябва да е някой добър, простодушен и меланхоличен човек — реши в себе си Майкъл, — който ще загине в тая война просто защото не му е провървяло.“
— Не мисли — рече Луиза, — че съм пияна. Знаех, че ще ти задам този въпрос още в минутата, в която ти влезе тука. Наблюдавах те цели пет минути, преди да ме видиш. И разбрах, че намеренията ми са сериозни.
— Ще подам рапорт по надлежния ред — рече Майкъл, като се стараеше да говори шеговито, — за да поискам разрешение от командира си…
— Не се шегувай с този въпрос, дявол да те вземе — рече рязко Луиза. После се обърна и отиде за палтото си.
Майкъл я проследи с поглед, докато прекосяваше помещението. Преди да излезе обаче, тя бе спряна от полковник Тренър, който заспори бързо и шепнешком с нея, като я държеше за ръка. Луиза се дръпна и тръгна към гардероба. Вървеше плавно, стройна и женствено грациозна, като пристъпваше уверено с хубавите си крака с малки стъпала. Объркан и развълнуван, Майкъл съжали, че няма кураж да отиде да пийне нещо при бара. Досега неговият живот течеше толкова леко и приятно, без отговорности и грижи; толкова хубаво беше да живее така през тия дни, преди да попадне във вихъра на истинската война — през тия дни, когато работеше в службата на дребния, и смешен Минси, макар да си повтаряше постоянно, че тая работа не е достойна за него. Всичко беше тъй непринудено и ласкателно благодарение на Луиза, която бе изплела умело, с чувство за мярка, една тънка преграда от нещо, по-незначително и същевременно по-хубаво от любовта — преграда, с която го бе защитила от безбройните мизерии на войнишкия живот. И ето сега, може би всичко бе свършено. „Жените — помисли си Майкъл възмутено — никога няма да овладеят изкуството да променят обекта на чувствата си. Дълбоко в своята душа всички се стремят към семейно огнище, дори по време на войни и наводнения, на неприятелски нашествия и национални катастрофи. — Не — реши той, — няма да се съглася. Този път сам ще се оправям, но няма да се предам. По дяволите всички генерали!“ И се отправи решително и бързо към бара.
— Уиски със сода, моля — поръча Майкъл на бюфетчика и отпи с истинска наслада голяма глътка.
До него английски полковник от снабдителните служби разговаряше с подполковник от кралските въздушни сили. Двамата не му обърнаха никакво внимание.
— Хърбърт, стари приятелю — казваше полковникът, който беше малко пиян, — аз бях в Африка и мога да говоря съвсем авторитетно. Американците са чудесни в едно нещо. Просто незаменими. Не мога да го отрека. Незаменими са в снабдяването. Камиони, складове с гориво, служби по движението — в това са недостижими. Но нека си говорим откровено, Хърбърт, не могат да воюват. Ако Монтгомъри гледаше трезво на нещата, просто би им казал: „Момчета, ние ще ви дадем всичките си камиони, а вие ще ни предадете всичките си танкове и оръдия. Вие, момчета, ще товарите и возите, защото в тая работа никой не може да се мери с вас, а ние ще се бием и тогава до Коледа всички ще си бъдем вкъщи.“
Подполковникът кимна с важен вид и после двамата офицери от армията на негово величество си поръчаха отново уиски.
„Бюрото за военни информации — помисли си мрачно Майкъл, като разглеждаше розовия тил на полковника, който лъщеше под рядката му побеляла коса — очевидно хвърля на вятъра парите на нашите данъкоплатци, щом ги харчи за такива съюзници!“
В този момент той видя Луиза да влиза в сиво палто с широка кройка. Остави чашата си и забърза към нея. Лицето й беше загубило сериозния си израз и по него играеше характерната й леко въпросителна усмивка, сякаш младата жена не вярваше и половината от онова, което й разправяха хората. „Сигурно се е видяла в огледалото на гардеробната — помисли си Майкъл, като я хвана под ръка — и е решила, че не бива повече да издава чувствата си тая вечер, а след това си е наложила обичайната маска така непринудено леко, както слага сега ръкавиците ри!“
— О, боже мой — засмя се Майкъл, докато я водеше към изхода, — каква опасност ме застрашава!