Луиза го погледна и отчасти отгатна мисълта му. По лицето й се появи сериозна усмивка.
— Може би имаш право — подхвърли тя.
— Зная, зная! — възкликна той в същия тон.
Те се разсмяха и излязоха на улицата през хола на „Дорчестър“, минавайки край възрастните дами, които пиеха чая си със своите племенници, край младите капитани от авиацията и техните хубавички приятелки, край английския джаз, който свиреше ужасно, защото в Англия нямаше негри, които единствени можеха да му вдъхнат живот и да подканят саксофонисти и барабанисти: „Хайде, мистър, по-живо! Слушай, мистър, ей така се свири! Отпусни инструмента, мистър, не се залепяй за тая дяволска корна!…“ Майкъл и Луиза вървяха под ръка с весели лица, връщайки се отново — макар и може би само за миг — към своята чиста щастлива любов. Зад парка в свежия и прохладен вечерен въздух догаряха последните подпалени от германците пожари, които пращаха към небето празнично сияние.
Вървяха бавно към Пикадили.
— Тая вечер взех едно решение — заговори Луиза.
— Какво именно? — полюбопитства Майкъл.
— Реших да ти издействам офицерски чин. Да те направят поне лейтенант. Глупаво е цял живот да останеш обикновен редник. Трябва да поговоря с някои от моите приятели.
Майкъл се разсмя.
— Спести си тоя труд — рече той.
— Нима не искаш да бъдеш офицер?
— Може би искам — вдигна той рамене. — Не съм мислил по този въпрос. Във всеки случай не си хаби усилията.
— Защо?
— Приятелите ти не могат нищо да направят.
— Приятелите ми могат да направят всичко — възрази Луиза. — И ако поискам от тях…
— Нищо няма да излезе. Въпросът ще се отнесе във Вашингтон и там ще откажат.
— Защо?
— Защото във Вашингтон има някакъв човек, който твърди, че съм комунист.
— Глупости.
— Глупости — да, но това не променя положението.
— Ти всъщност комунист ли си?
— Горе-долу колкото и Рузвелт — отвърна Майкъл. — Навярно и на него биха отказали офицерски пагон.
— Правил ли си опит?
— Да.
— Боже мой — възкликна Луиза, — какъв глупав свят!
— Всъщност това не е толкова важно — забеляза Майкъл. — В края на краищата и така ще спечелим войната.
— Не побесня ли, когато узна това? — попита Луиза.
— Малко, може би — призна Майкъл. — Всъщност бях повече наскърбен, отколкото вбесен.
— И не изпита ли желание да запратиш всичко по дяволите?
— Да, за час-два. После реших, че това би било съвсем детинско.
— Ти си прекалено благоразумен.
— Възможно е. И все пак не толкова благоразумен — възрази Майкъл. — В действителност от мен няма да излезе блестящ военен и армията няма да загуби много без моето повишение. Когато постъпих във войската, реших, че ще се поставя изцяло на нейно разположение. Аз съм привърженик на тая война. Но това не значи, че съм привърженик на армията. Аз изобщо не обичам никоя армия. От армията не бива да очакваш никаква справедливост и здравомислещият човек може да иска от нея само да победи. Ако поставим въпроса така, тогава нашата армия е вероятно най-справедливата в света. Надявам се, че войската ще се погрижи за мен толкова, колкото е по силите й, че ако може, ще ме предпази от смъртоносния куршум и че накрая ще победи с толкова минимални жертви, колкото човешкият ум и опит могат да осигурят. Смятам обаче, че достатъчно сме разисквали по сериозни въпроси за днес!
— Това е цинично отношение към въпроса — забеляза Луиза. — Бюрото за военни информации не би останало очаровано от него.
— Може би — съгласи се Майкъл. — Аз очаквах, че в армията ще открия корупция, некадърност, разхищение и жестокост и ето, оказа се, че тя наистина страда — както впрочем и останалите армии — от всички тия пороци, само че в много по-малки размери, отколкото предполагах. В нея има много по-малко корупция, отколкото, да кажем, в германската армия. Толкова по-добре за нас. Победата, която ще спечелим, няма да е така блестяща, както би могла да бъде, ако армията беше друга, но тя ще е най-добрата победа, на каквато имаме право да се надяваме в днешната епоха, и аз мога само да благодаря за това.
— Какво смяташ да правиш? — настойчиво попита Луиза. — Нима ще останеш в оная глупава канцелария, за да потупваш хористките по задника до края на войната?