Майкъл се усмихна.
— Други прекарват и по-зле войната — пошегува се той. — Не смятам обаче да се занимавам само с това. — После замислено добави: — Рано или късно ще ме пратят някъде, където ще трябва да работя за хляба си, някъде, където ще убивам и ще могат да ме убият.
— Как гледаш на една такава перспектива? — попита Луиза.
— Тя просто ме плаши.
— Защо си уверен, че това ще стане?
— Не зная — повдигна рамене Майкъл. — Имам някакво предчувствие. Някакво мистично чувство, че трябва да изпълня своя дълг и да понеса последиците. Още в трийсет и шеста година, по време на Испанската война, изпитвах чувството, че един ден ще трябва да платя за всичко. Отлагах година след година, но това чувство се засилваше с всеки изминат ден. Да, неизбежно ще дойде часът, когато ще ми поискат да плащам!
— Мислиш ли, че още не си платил достатъчно?
— Платил съм, но малко — усмихна се Майкъл. — Лихвата по задължението. Основната сума остава непокътната. Един прекрасен ден ще ми поискат да изплатя всичко и естествено това няма да стане в службата за развлечение на войската.
Двамата завиха по Сент Джеймс Стрийт, в другия край на която се извисяваше тъмната сграда на средновековния дворец с часовника, чийто циферблат проблясваше слабо, подобно на меко сивкаво петно, върху фона на зъбчатите стени.
— Може би — продума Луиза, усмихвайки се в тъмнината — ти действително не си роден за офицер.
— Напълно възможно — съгласи се Майкъл със сериозно лице.
— Все пак би могъл да станеш поне сержант.
Майкъл се разсмя.
— Колко е издребняла нашата епоха! — възкликна той. — В Париж мадам Помпадур осигурява за своя фаворит маршалски жезъл, а Луиза Маккимбър решава да спи в леглото на краля, за да изпроси три сержантски нашивки за своя редник!
— Не се дръж така отвратително — смъмри го Луиза с достойнство. — Не се намираш в Холивуд.
Трима пийнали английски моряци прекосиха рамо до рамо по диагонал улицата, пеейки цинична песен.
— Мислех за Достоевски, преди да се срещнем тая вечер… — започна Майкъл.
— Не обичам образованите хора — прекъсна го решително Луиза.
— Един от героите на Достоевски, ако не се лъжа княз Мишкин, иска да се ожени за проститутка, за да изкупи по този начин собствената си вина и собствения си грях.
— Аз чета само „Дейли Експрес“ — заяви Луиза.
— Сегашната епоха не ни налага такива крайни мерки — продължи да философства Майкъл. — Аз изобщо не смятам да се женя. Ще изкупя вината си просто като си остана редник. Не е толкова трудно. В края на краищата като мене има цели осем милиона…
Майкъл и Луиза свърнаха в някаква странична улица, на която бомбите бяха улучили само една къща. Моряците се бяха вече отдалечили, като продължаваха циничната си песничка, и техните младежки гласове — хрипкави и свежи — звучаха все по-приглушено.
Въпреки внушителното си име клубът на съюзническите войски се намираше в едно сутеренно помещение, състоящо се от три малки стаи, чиито стени бяха украсени с прашни знаменца; една дълга дъска, забита на две бъчви, служеше за бар. Понякога тук човек можеше да намери еленови котлети, шотландска сьомга и бутилка бира, която съдържателката на заведението в стремежа си да угоди на своите американски клиенти държеше в голям ламаринен съд с лед. Тук французите можеха да намерят често пъти бутилка алжирско вино на пазарни цени. Почти всеки, който имаше нужда, можеше да получи кредит и момиче за леглото. Съдържателката поддържаше заведението заедно с четири-пет дами на около средна възраст, в чиито очи се четяха незадоволени желания и чиито съпрузи, изглежда, служеха в Осмата армия в Италия. Тия дами бяха нещо като доброволни помощнички без определена заплата и след работно време поднасяха „тайно“ спиртни напитки.
Когато Майкъл и Луиза влязоха в заведението, някой свиреше на пиано в задната стая. Двама английски сержанти пилоти пиеха мълчаливо до бара. Една девойка-капрал от спомагателния женски корпус се беше напила здраво и сега я водеха под мишница към банското помещение. До голяма маса един американски полковник на име Павоне, който приличаше на оперетен комик, държеше реч на четирима военни кореспонденти. Павоне бе роден в Бруклин, през тридесетте години беше държал цирк във Франция и в началото на войната бе служил във френската кавалерия; сега пушеше непрекъснато големи скъпи пури. В ъгъла, почти незабелязан от никого, седеше грамаден мургав французин, когото — така се твърдеше поне — английското разузнаване спускало с парашут два-три пъти месечно на френска земя; в този миг той дъвчеше усилено винени чаши — нещо обичайно за него, когато се напиваше нощем и изпадаше в тъжно настроение. В малката кухня, до задната стая, висок, пълен старши сержант от американската военна полиция, който поддържаше връзки с една от помощничките на съдържателната, си пържеше цял тиган с риба. На малка маса до кухнята се разиграваше игра на покер между един кореспондент и един двадесет и три годишен майор летец, който току-що се бе върнал от бомбардировка над Кил; Майкъл чу, че майорът каза: „Сто и петдесет лири“ и после намръщено написа дългова разписка, която сложи на средата на масата. „Приемам и също поставям сто и петдесет“ — рече партньорът му, който носеше формата на американски военен кореспондент, но — ако се съдеше по акцента — беше унгарец; после на свой ред написа разписка за горната сума и я пусна върху купчинката банкноти в средата на масата.