Ласло Шигли. — Една батарея, разположена вероятно в Грийн Парк, откри яростен огън и унгарецът отпи от уискито си, поглеждайки укорно към тавана. „Направлявана система на демокрация“ — продължи той, когато гърмежите постихнаха. — Погледнете наоколо… — Ласло Шигли направи широко движение с ръка. — Какво виждаме? Небивало благосъстояние. Всеки, който иска да работи, може да намери хубава работа. Жени, на които в нормални времена не биха поверили дори да мият биберони, днес изработват прецизни инструменти и получават по осемдесет и седем долара седмично. Полицаите от охранителната служба по Мисисипи, които в мирни дни получаваха по хиляда и сто долара годишно, сега са полковници и започват военната си служба с шестстотин и двайсет долара на месец. Колежани, които са били материално бреме на семействата си, са вече майори от въздушните сили с петстотин и седемдесет долара заплата. Фабрики и заводи работят денонощно, безработица няма, всички ядат повече месо, ходят по-често на кино и се любят повече от всеки друг път. Всички са жизнени, щастливи и в чудесно физическо състояние… Кой е изворът на всички тия положителни неща? Войната! Но — ще кажете вие — войната не може да трае вечно. Уви, това е вярно. В края на краищата германците ще ни измамят, като капитулират и ние пак ще се върнем в задушните фабрики, пак ще има безработица, ниски надници и упадък. Това положение може да се избегне по два начина: като заставим немците да воюват безкрайно — нещо, на което едва ли можем да разчитаме — или… — Шигли отпи голяма глътка от чашата си и се усмихна широко — или като си даваме вид, че войната все още продължава. Ще оставим заводите да работят както преди, ще пускаме петдесет хиляди самолета годишно, като плащаме по два долара и половина на час на всеки, който е годен да държи в ръката си френски ключ, ще продължим да произвеждаме танкове по сто хиляди долара парчето, ще строим пак самолетоносачи на стойност по седем милиона долара. — Но — ще възразите вие — в такъв случай ще се стигне до свръхпроизводство. Системата „Шигли“ обаче е предвидила всичко! В момента германците и японците поглъщат изцяло нашето производство и не допускат да задръстим пазарите си. Свалят самолетите ни, потопяват самолетоносачите ни, разкъсват униформите ни. В бъдеще този въпрос ще се разрешава много лесно. Как? Като станем германци и японци за самите себе си. Всеки месец ще събираме на куп необходимия брой самолети, танкове и самолетоносачи. И какво ще направим с тях? — Унгарецът огледа с горд и пиянски поглед слушателите си? — Ще ги потопим всички в океана и веднага ще поръчаме нови. А сега — продължи той съвсем сериозно — идваме до най-деликатния пункт, до въпроса с хората. Свръхпроизводството на стоки, казваме ние, не е неразрешим проблем. Но поставим ли въпроса за свръхпроизводството на хора, така да се каже, стъпваме на много опасна почва. Сега за сега ние се избавяме всеки месец от сто хиляди, от двеста хиляди души — За съжаление не разполагам с точни цифри. В мирно време обаче унищожението на толкова хора ще предизвика известни възражения, дори ако това ни помогне да поддържаме икономиката си на най-високо ниво. Организации ще протестират, църквата ще надигне глас и даже самият аз предвиждам значителни затруднения. Не — казвам аз, — нека бъдем човечни, нека помним, че сме цивилизовани същества. Не, няма защо да избивате всички тия хора. Чисто и просто дръжте ги във войската! Плащайте им заплатата, повишавайте ги, награждавайте генералите, давайте издръжка на жените им, но не ги оставяйте в Америка. Пращайте ги начело с подбрани водачи на големи групи от една държава в друга. Те ще насаждат дух на добра воля, ще носят със себе си благосъстояние, ще харчат в чужбина големи суми американски пари, ще оплодяват самотни чужденки със здравите семена на демократичния Нов свят, ще представляват ценен пример на жизненост и целенасоченост за местното мъжко население. И, което е най-важното, няма да нокаутират работната ръка в Щатите. От време на време ще се позволява на групи войници да се демобилизират и да се приберат в родината. Тук те ще се върнат към предишния си живот, при своите жени и тъщи, при своите цивилни работодатели. И скоро ще схванат, че са извършили голяма глупост. Тогава ще поискат да постъпят отново във войската. Но ние ще приемаме обратно само най-добрите. В края на краищата само десет-дванадесет милиона най-добри измежду най-добрите американци ще обикалят света! В Америка ще оставим по-инертните, по-глупавите, които няма да конкурират така настървено местното население, и по този начин нервното напрежение, от което се оплакваме толкова много в Щатите, постепенно ще спадне и след време напълно ще изчезне…