Вън, някъде отвисоко, се разнесе остро свистене, което премина в оглушителен, ужасен и сърцераздирателен писък, извиращ от тъмнината, сякаш някакъв разнебитен от буря влак летеше бясно към хората в бара. В следващия миг всички се намериха на пода.
Експлозията заглуши ушите им. Подът се разлюля. Разнесе се звън от стотици счупени стъкла. Лампите примигаха и преди да изгаснат Майкъл забеляза как заспалата съдържателка на бара се плъзна от стола на пода с разлюлени на ухото си очила. Трясъкът прииждаше на вълни, които постепенно затихваха, като рушеше здания, разбиваше стени и запращаше парчета тухли в стаи и дворове. Пианото в задното помещение прогърмя, сякаш десетина души бяха ударили едновременно клавишите.
— Залагам петстотин — долетя гласът на унгареца някъде от пода и Майкъл се разсмя, разбрал, че е останал жив и че заведението не е улучено.
Лампите отново замигаха. Всички станаха. Някой вдигна съдържателката, която продължаваше да спи, и я сложи на стола й. Тя отвори очи и се загледа мрачно пред себе си.
— Трябва да си истински мошеник — промърмори тя, — за да задигнеш шарфа на една стара жена, докато спи — После отново затвори очи.
— Дявол да го вземе, разлял съм уискито си — изруга унгарецът и напълни чашата си.
— Ето — обърна се Ахърн към Майкъл, — вижте как ужасно се потя!
Майкъл погледна към другия край на бара. Генералът успокояваше Луиза, като я държеше през раменете и я потупваше нежно по гърба.
— Хайде, хайде, момиченце — мърмореше той.
— Стига, генерале — усмихна се студено Луиза. — Битката се свърши. Пуснете ме вече.
Унгарецът се поклони и почти без да залита се върна при масата, където го чакаше майорът от въздушните войски. Седна, написа разписка за хиляда лири и размеси три пъти картите.
След момент се разнесе продължителният и трептящ вой на сирената — въздушното нападение беше свършило.
И тъкмо в този миг Майкъл започна да трепери. Сграбчи с две ръце седалката на стола си и стисна челюсти, но зъбите му продължаваха да тракат. Погледна към Павоне, който палеше загасналата си пура, и му се усмихна пресилено.
— Уитикър — рече Павоне, — с какво, по дяволите, се занимавате в армията? Когато и да ви срещна, вие винаги се въртите край някакъв бар.
— С нищо особено, полковник — отвърна Майкъл и веднага млъкна, защото чувстваше, че ако каже още една дума, зъбите му отново ще затракат.
— Говорите ли френски?
— Малко.
— Карате ли кола?
— Да, сър.
— Бихте ли искали да работите за мен?
— Да, сър — отговори Майкъл просто защото Павоне беше старши по чин.
— Добре, добре — рече Павоне. — Човекът, който работеше за мен, ще бъде изправен пред военен съд за перверзни деяния и предполагам, че ще го осъдят.
— Разбирам, сър.
— Обадете ми се по телефона след две седмици — каза Павоне. — Може да се намери нещо интересно за вас.
— Благодаря, сър.
— Пушите ли пури?
— Да, сър.
— Ето. — Павоне му подаде три пури и Майкъл ги взе. — Не зная защо, но ми се струва, че имате интелигентен поглед.
— Благодаря.
Павоне отправи очи към генерал Рокланд.
— По-добре вървете там, докато генералът не е похитил момичето ви добави той.
Майкъл прибра пурите. Пръстите му трепереха, сякаш през тях минаваше електрически ток, и едва успя да закопчее джоба си.
— Продължавам да се потя — обади се Ахърн, докато Майкъл ставаше от стола си, — но виждам всичко необикновено ясно.
Майкъл застана почтително, но с решителност до генерала и се изкашля дискретно.
— Моля да ме извините, сър — рече той, — но трябва вече да отведа дамата вкъщи. Обещах на майка й да я върна до полунощ.
— Нима майка ви е в Лондон? — обърна се Рокланд към Луиза.
— Не — отвърна тя. — Но редникът Уитикър я познава още от Сент Луис.
Генералът се разсмя гръмогласно и добродушно.
— Разбирам, че е вече време да си вървя — заяви той. — Майка й! Ето нещо ново. — Той тупна здраво Майкъл по рамото и добави: — Желая ти щастие, синко, радвам се, че се запознах с тебе. — После се огледа и попита: — Къде е Отили? Нима и тука раздава визитните си картички?
И последван от мустакатия капитан, тръгна да търси мисис Кърни, която вече беше сварила да се затвори в банята с един от сержантите летци.