— В такива минути — каза Бърнекер — се питам само едно, какво ще правят германците, докато ние вършим всичко това?
Ноа изскочи от ямата и се втурна през разкъсаната телена мрежа приведен на две, със скъпоценните заряди в ръце. Базуката се обади отново и той се хвърли на пясъка, за да избегне парчетата бетон, които сигурно щяха да полетят наоколо. До него лежеше Бърнекер, дишайки тежко.
— Някога мислех, че да ореш земята, не е лесна работа!
— Давай, давай, селянино! — подкани го Ноа. — Бягай напред. — Той скочи на крака. Бърнекер се надигна с пъшкане.
Затичаха надясно и отново се хвърлиха на земята, тоя път зад една висока около шест стъпки дюна. Тревата върху билото й шумолеше силно на влажния вятър.
В този момент видяха как войникът с огнепръскачката припълзя близо до бункера. Куршумите на стрелците, които прикриваха настъплението им, продължаваха да свирят над главите им, рикоширайки от бетонната повърхност.
„Ако Хоуп можеше да ме види!…“ — помисли си Ноа.
Човекът с огнепръскачката беше вече заел позиция и войникът, който го следваше, отвъртя крана на увисналите върху гърба му цилиндри. Тия огромни и тежки цилиндри бяха поверени на Донъли, който беше най-силният войник във взвода. Донъли натисна стартера. От огнепръскачката излетя дълъг пламък, който, подхванат от силния вятър, се замята встрани, издавайки тежък дъх на прегоряло масло. Донъли обля ожесточено амбразурите на бункера с дъгообразни огнени струи.
— Хайде, Ноа — обади се Бърнекер, — време е да изпълниш задачата си.
Ноа скочи и се спусна към бункера, минавайки край Донъли. До това време германците в бункера теоретически трябваше да бъдат убити или ранени, изгорени или зашеметени. Ноа тичаше бързо въпреки дълбокия пясък. Той виждаше ясно всичко: раздробения почернял бетон, застрашителните амбразури, тъмнозеления стръмен хълм, извисил се на брега върху фона на синьото небе. Чувстваше се изпълнен със сили, способен да носи на цели мили тежките заряди. Тичаше, като дишаше тежко, дълбоко и равномерно, и знаеше точно къде трябва да отиде и какво да направи. Когато стигна до бункера, по лицето му заигра усмивка. Сложи бързо торбата със зарядите до стената на бункера и после тикна във вентилационния отвор един заряд, прикрепен на дълга ос. През цялото време чувстваше, че очите на войниците от взвода са приковани в него, че всички следят как ловко и умело изпълнява последния акт на тая церемония. Той запали сръчно фитилите и хукна назад към една яма, на тридесет стъпки от бункера. Хвърли се в нея и зарови глава в пясъка. За миг наоколо настъпи тишина, нарушавана само от свистенето на вятъра в разхвърлените по брега снопчета морска трева. После зарядите почнаха да експлодират първи, втори, трети… Във въздуха се разхвърчаха късове бетон и се посипаха с глух шум в пясъка около него. Ноа вдигна глава и погледна. Бункерът се беше разцепил на две и от него излизаше черен дим. Той стана и се усмихна със сдържана гордост.
Лейтенантът, който водеше обучението на взвода в лагера и в момента се намираше тук като наблюдател, се приближи до Ноа.
— Браво — рече лейтенантът, — добре изпълнено!
Ноа махна с ръка към Бърнекер, който, застанал опрян на карабината си, му отговори по същия начин.
В лагера Ноа намери писмо от Хоуп. Той го отвори тържествено и бавно.
„Мили — гласеше писмото, — все още не мога да ти съобщя нещо ново. Мога само да ти кажа, че съм станала страшно дебела. Всички мислят, че детето ще тежи сто и петдесет фунта. През цялото време се тъпча. Обичам те.“
Ноа препрочете писмото три пъти, изпълнен с бащинска нежност и обхванат от чувство, че е вече възрастен човек. После го сгъна внимателно, мушна го в джоба си и отиде в палатката, за да се приготви за тридневния си отпуск.
Бръкна във войнишката си раница и лекичко опипа малката кутия, която беше завил в едни дълги вълнени гащи. В кутията имаше двадесет и пет пури. Беше ги купил в Съединените щати и ги бе пренесъл през океана специално за деня, който вече настъпваше. В живота си Ноа беше имал толкова малко тържествени събития, че простодушната и смешна идея да ознаменува раждането на своя наследник, като раздаде пури на приятелите си, бе добила в съзнанието му особено голямо значение. Пурите купи в Нюпорт Нюс и даде за тях цяло състояние — осем долара и седемдесет и пет цента, при това кутията заемаше много ценно място в раницата му, но той никога не съжали нито за парите, нито за пожертваното място. Ноа схващаше смътно, по-скоро със сърце, отколкото с разум, че тоя акт, този прост и глуповат символ на едно тържество, ще му позволи да почувства по-осезаемо и реално детето, което се намираше на три хиляди мили от него, ще установи между детето и него — в собственото му съзнание и в съзнанието на приятелите му — нормалните естествени отношения между баща и син или баща и дъщеря. Иначе в безспирния поток на войнишкия живот тоя ден би минал както всеки друг ден, а редникът Ноа не би се отличавал по нищо от своите колеги. Сега обаче, докато запалените пури димят, той ще бъде нещо повече от войник, повече от „един“ от десетте милиона, повече от изгнаник, повече от една стоманена каска, повече от един войнишки номер… той ще стане баща, олицетворение на творческата сила на любовта — сила, която създава звеното между отделните поколения.