— Охо — обади се Бърнекер, който лежеше изтегнат на леглото си без обуща, но все още с шинел, — погледнете нашия Акерман! Елегантен като посетител на мексиканска забава в събота вечер! Всички лондонски момичета ще припаднат, като видят новата му прическа.
Ноа се усмихна, обхванат от признателност към Бърнекер заради дружеската му шега. Как се беше променило всичко от дните във Флорида! Колкото повече наближаваше часът на битката, колкото по-близък ставаше денят, когато животът на всеки щеше да зависи от останалите хора в ротата, толкова разногласията намаляваха и сплотеността и приятелските отношения се засилваха.
— Нямам намерение да ходя в Лондон — обясни той, докато връзваше старателно връзката си.
— Акерман поддържа отношения с някаква херцогиня в Съсекс — обърна се Бърнекер към капрал Анджър, който си режеше ноктите на краката край печката. — Но ги пази в строга тайна.
— Нямам никаква херцогиня — рече Ноа, закопчавайки куртката си.
— Къде отиваш тогава?
— В Дувър — каза Ноа.
— В Дувър! — Бърнекер беше толкова изненадан, че приседна на леглото. — При тридневна отпуска?
— Аха.
— Германците постоянно бият Дувър — рече Бърнекер. — Наистина ли отиваш там?
— Аха. — Ноа им помаха с ръка и излезе от палатката. — До понеделник…
Бърнекер го изпрати с недоумяващ поглед. После повдигна рамене.
— Тревогите са размътили ума на тоя човек — реши той накрая. След това легна отново и подир минута и половина вече спеше.
Ноа излезе от чистия стар хотел с дървени стени и тухлена зидария точно когато слънцето изгряваше над френска земя.
Тръгна по застланата с каменни плочи улица и се отправи към Ламанш. Нощта бе протекла спокойно, с лека мъгла. Вечерта прекара в един ресторант, в който свиреше тричленен оркестър и английски войници танцуваха с приятелките си. Самият той не танцува. Седеше настрани, сърбаше горчивия чай и се усмихваше стеснително, като навеждаше глава всеки път, когато улавяше подканящия поглед на някое момиче. Ноа обичаше да танцува, но беше решил твърдо, че не бива да се забавлява, притиснал плътно някоя девойка може би тъкмо в момента, когато жена му е с родилни болки и първият вик на собственото му дете се разнася на бял свят.
Тръгна си рано и когато минаваше край естрадата на оркестъра, забеляза едно съобщение, което гласеше: „При нападение танците се прекратяват.“
Той заключи вратата на студената си, оскъдно мебелирана стая и си легна със задоволство, изпълнен от приятното съзнание, че е самичък и никой няма да се разпорежда с него чак до понеделник вечерта. После приседна и започна писмо до Хоуп, припомняйки си стотиците писма, които й бе пратил, откакто се познаваше с нея.
„Седя в леглото си — започна той, — в истинско легло и в истински хотел, свободен от всякакви задължения за цели три дни, и ти пиша, погълнат от мисли за тебе. Няма да ти обясня къде се намирам, защото навярно не би се харесало на цензурата, но смятам, че не рискувам, ако ти кажа, че тая нощ тук има мъгла и току-що се върнах от един ресторант, в който оркестърът свиреше «Сред моите спомени», а на естрадата имаше надпис: «При нападение танците се прекратяват.» Струва ми се, мога да ти кажа, че те обичам.
Аз се чувствам много добре и макар че през последните три седмици ни изтощиха от обучения, успях да наддам цели четири фунта. Когато се върна вкъщи, сигурно ще бъда толкова дебел, че нито ти, нито детето ще ме познаете!
Моля ти се, не се тревожи, ако е момиче. Аз дори ще съм очарован, ако е момиче. Честна дума. Знаеш ли, дълго размишлявах върху възпитанието на нашето дете — продължи да пише Ноа със сериозен израз, наведен над хартията под слабата примигваща светлина, — и ето какво реших. Не бива да прилагаме модерните възпитателни идеи, които се втълпяват на децата днес. Много пъти съм виждал какво влияние оказват те върху неоформения ум и бих желал да предпазя нашето дете от тях. Идеята да се позволява на децата да вършат каквото им хрумне, за да могат да проявят свободно склонностите си, ми се струва съвсем безсмислена. Такова възпитание създава разглезени, капризни, непочтителни деца — пишеше Ноа, почерпил мъдрост от опита на своите двадесет и три години — и изобщо е изградено на погрешни схващания. Без съмнение светът няма да позволи на никое дете — нито дори на нашето — да действа само с оглед на собствените си желания и затова да му се внушава, че всичко му е позволено, би означавало жестоко да го мамим. Аз съм противник на детските ясли и градини и смятам, че през първите осем години ние можем да научим нашето дете на онова, което трябва да знае, много по-добре, отколкото всеки друг. Не съм съгласен също да се принуждава детето да се учи да чете още в крехка възраст. Надявам се, мила, че думите ми не звучат прекалено догматично, но ние с тебе не сме имали време да обсъдим всичко това, да поспорим и да стигнем до общо мнение.