Ноа се спря пред църквата. Тя представляваше висока каменна сграда с тежка квадратна кула. Изглеждаше така, сякаш нейният бог, комуто енориашите се молеха, бе някакво сурово божество от Стария завет, установило недвусмислено и ясно своите сурови закони, задължителни за многобройните поколения вярващи по брега на Ламанш; божество на крайбрежието и скалите, божество на студените води и бурите, сурово в своето правосъдие и пестеливо в милосърдието си. На моравата пред църквата имаше противовъздушно скривалище, зад нея, близо до пасторския дом, бяха разположени в зигзаг телени мрежи, а в единия й край застрашително стърчаха противотанкови бетонни пирамиди, предназначени да спрат германците, които въпреки обещанието си през 1940 година не бяха успели да се изкатерят по скалите на Дувър.
Службата беше вече започнала и богомолците пееха някакъв химн при съпровод на орган. Сопраните на жените и децата, които се издигаха над високите плътни гласове на органа и на мъжете, звучаха изненадващо нежно и лекомислено сред тия неравни и сиви каменни стени. Обхванат от неразбираем подтик, Ноа прекрачи прага.
Богомолците бяха малко и той седна на една от празните дъбови скамейки в дъното. Много от прозорците бяха изпочупени, някои бяха запушени с мукава, а в други стърчаха само парчета стъкла, оградени с масивни оловни рамки. Възсоленият вятър откъм Ламанш напираше през дупките, като диплеше леко воалите на жените, прелистваше страниците на библиите и пилееше дългата бяла коса на пастора, който стоеше в унес на амвона, полюлявайки се на пети в такт с химна; със слабото си изсушено лице и дълги бели коси старият човек напомняше средновековен органист, увлечен в своите фуги, на астроном, потънал в съзерцание на звездите и забравил, че трябва да се подстриже.
Ноа никога не бе стъпвал в синагога. Цветистите предвзети слова на баща му, изпъстрени с цитати от свещените писания, бяха объркали представата за бога в съзнанието му още от ранни години. И никога не беше разговарял със свещеник в армията — било еврейски или християнски. Всички тия хора му се струваха прекалено резки, прекалено сърдечни, прекалено войнствени и светски, съвсем сходни с бойните командири, за да могат да му предложат духовно утешение. Все си мислеше, че ако отиде при някой от тях и му каже: „Аз прегреших“ или „Отче, аз се страхувам от ада“, той ще го потупа по гърба, ще му цитира нещо от военния устав и ще го прати да почисти карабината си.
Ноа почти не следеше службата. Ставаше заедно с другите, сядаше заедно с тях и слушаше, без да обръща внимание на думите на вълнуващата тъжна и нежна мелодия на химните, като не сваляше очи от умореното слабо лице на пастора, осветено от зимното слънце, което се процеждаше през зиналите прозорци над главата му.
Най-после богомолците зашумяха тихо — местеха крака, затваряха молитвени книги и шъткаха на децата да мълчат. Приведен замислено над амвона и стиснал с големите си бели ръце полираното тъмно дърво, пасторът започна проповедта си.
В началото Ноа не обръщаше внимание на смисъла на думите. Той често слушаше така и музиката — не следеше внимателно мелодията и развитието на идеите на композитора, но с помощта на отвлечените звуци се пренасяше в някакъв своеобразен свят от образи, създадени от собственото му въображение. Пасторът имаше нисък старчески глас, мек и задушевен, който на моменти се губеше напълно, заглушен от напиращия през счупените прозорци вятър. Това беше глас, лишен от професионална страст и нравоучителни нотки — глас, който се обръщаше към бога и неговото паство с неосквернен помисъл, необременен от тежестта на стари изтъркани догми, глас, очистен от останките на минали проповеди и от надута обредност, един истински религиозен, тъй малко характерен за църковните служители глас.
„… любовта — говореше старецът — е словото Христово, тя е неделима, тя е чужда на всякаква лукава пресметливост и не допуска различни тълкувания. От нас се иска да обичаме ближния си както самите себе си и врага си като свой брат и значението на тия думи не предизвиква съмнение, както грамовете върху везните, с които се мерят нашите постъпки.
Ние сме жители на Ламанш, но в действителност не живеем по неговите брегове; ние живеем сред водораслите и шлифованите от водата корабни останки, сред подвижните солени папрати и голите кости на хора, намерили смъртта си на дъното на тъмното море; над всички нас текат дълбоките потоци от ненавист, която човек храни към своя събрат и към бога. Днес тия потоци идат от север и ни захранват с ледения сок на отчаянието. Ние живеем сред оръдия и техният металически глас заглушава нежния глас на бога; в техния грохот може да се чуе само дивият вик за отмъщение. Ние виждаме как нашите градове се рушат от неприятелски бомби, ние оплакваме нашите деца, които падат, покосени в зората на своя живот от куршумите на врага, и обхванати от бездънна омраза, отговаряме яростно и жестоко с удари по неговите градове, по неговите деца. Врагът е по-свиреп от тигъра, по-стръвен от акулата, по-жесток от вълка; в защита на своята чест и на своя скромен начин на живот, ние въставаме срещу него и в тая борба ставаме по-свирепи тигри от него, по-стръвни акули от него, по-жестоки вълци от него. Ще можем ли тогава, когато всичко това се свърши, да заявим, че сме победили? Нашата победа ще унищожи това, което днес защищаваме и което не може да се унищожи, ако загубим. Можем ли ние да си седим тука с окаменяло сърце и да мислим, че нашата неделна молитва ще стигне до бога, след като цяла седмица сме избивали невинни същества, хвърляли сме бомби над църкви и музеи, горили сме библиотеки и сме погребвали деца и майки под отломките на стоманата и железобетона — след като сме извършили тия ужасни престъпления, тъй присъщи на нашия век?