— Амин — произнесе божият служител.
— Амин — отговориха в хор енориашите.
Ноа стана бавно и тръгна към изхода. Застана до вратата и зачака. На улицата едно момче се мереше с лък и стрела в една от противотанковите пирамиди. Детето стреля и не улучи, отиде да прибере стрелата си и отново се прицели внимателно.
Пасторът се приближи до изхода и се спря, като подаваше със сериозно лице ръка на своите енориаши, които се разотиваха един след друг, за да изгълтат своя оскъден обед. Силният вятър развяваше косите му, ръцете му видимо трепереха. В този миг той изглеждаше още по-стар и крехък.
Ноа почака, докато всички богомолци си отидат. После, тъкмо когато пасторът се обърна да си тръгне, пристъпи към него.
— Сър — започна той тихо, без да знае още какво иска да му каже и неспособен да изрази гласно обхваналото го смътно чувство на признателност и надежда, — сър, аз… аз ви почаках и… прощавайте, че не мога да се изразя по-добре… благодаря ви…
Старецът го погледна замислено. Имаше тъмни и проницателни печални очи с восъчножълти набръчкани торбички под тях. Той кимна бавно глава и подаде ръка на младия човек. Тая ръка беше суха, почти прозрачно крехка и Ноа я пое много внимателно.
— Хубаво — рече старият човек. — Благодаря ви. Аз отправям тъкмо към вас, младите хора, думите си, защото тъкмо вие трябва да решавате… Благодаря ви. — И като разгледа внимателно униформата на Ноа, възкликна сърдечно: — О… канадец?
Ноа не можа да сдържи усмивката си.
— Не, сър — отвърна той, — американец.
— Американец. А… — продума старецът малко озадачен. Да, да… — Ноа изпита чувството, че пасторът не е съвсем наясно дали Америка участва във войната, че за това са му говорили много пъти, но той е успял всичко да забрави, и че в неговите очи различните униформи се сливат в едно жълтеникавосиво петно. — Много се радвам, много се радвам… А! — възкликна той внезапно, поглеждайки към прозорците на църквата зад него. — Трябва да сложим нови стъкла, вътре сигурно става ужасно течение.
— Не, сър — усмихна се отново Ноа. — Не усетих такова нещо.
— Много мило, — рече пасторът, — много мило от ваша страна, че говорите така. Американец? — В топлия му глас отново прозвуча предишната лека нотка на недоумение. — Бог да ви благослови, синко, и да ви върне жив и здрав в дома ви, при вашите близки след ужасните дни, които ви очакват. — Старецът тръгна към църквата, но се обърна рязко и се върна, гледайки почти, сурово Ноа. — Кажете откровено, синко — заговори той живо и енергично като млад човек, — кажете, мислите ли, че аз съм просто бъбрив стар глупак? — Старецът сграбчи здраво, с неочаквана сила ръцете на събеседника си.
— Не, сър — отвърна тихо Ноа. — Мисля, че сте един велик човек.
Пасторът впи пронизващ поглед в лицето на Ноа, сякаш търсеше да открие признаци на насмешка или снизхождение към възрастта и отживелите му схващания. Но, изглежда, остана доволен от онова, което видя. Отпусна ръцете си и се опита да се усмихне, но лицето му потрепери и очите му се покриха с лека мъгла.