— Седни, седни — подкани го тя. — Мой хубав подофицер. Често съм се питала какво става с тебе.
— Аз ти писах — отвърна Християн и седна вдървено. — И то неведнъж. Но ти не ми отговори.
— О, писма… — Гретхен направи гримаса и помаха с цигарата си. — Не остава време. Все смятам да пиша… Започвам, но накрая ги изгарям — просто не мога. Впрочем твоите писма бяха чудесни. Колко зле са постъпили с тебе в Украйна!
— Аз не съм бил в Украйна — хладно рече Християн. — Бях в Африка и в Италия.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Гретхен, без да се смути. — В Италия всичко върви чудесно, нали, просто чудесно. Това е единственото светло петно за нас.
Християн не разбираше как изобщо някой би могъл да смята Италия за светло петно, но не каза нищо. Задоволи се само да я наблюдава, докато тя говореше. Изглеждаше остаряла, особено в тая сива, изпомачкана рокля; очите й бяха подпухнали и имаха жълтеникав цвят, косата й бе загубила предишната си лъскавина, а движенията й — някога толкова младежки и енергични — бяха станали нервни, неестествени и неуверени.
— Завиждам ти, че си бил в Италия — рече Гретхен. — Животът в Берлин става непоносим. Не можеш да се стоплиш, не можеш да спиш — въздушни нападения почти всяка нощ, — не можеш да се добереш от един район до друг. Поисках да ме пратят в Италия просто за да се посгрея… — Гретхен се засмя, но смехът й прозвуча като стенание. — Така се нуждая от почивка — продължи тя припряно. — Не можеш да си представиш с какво напрежение работим тука, при какви условия. Често казвам на шефа си, че ако войниците трябва да воюват при подобни условия, сигурно биха обявили стачка, казвам му го направо в лицето…
„Чудесно — помисли си Християн, ето че започва да ме отегчава!“
— А! — възкликна Гретхен. — Сега вече си спомням добре. Ти беше от ротата на мъжа ми. Точно така. Черният дантелен шал… Миналото лято го откраднаха. Нямаш представа как крадат сега в Берлин, трябва да отваряш очите си на четири, когато повикаш чистачка.
„И на всичко отгоре е бъбрива“ — каза си отново Християн, прибавяйки хладнокръвно тоя нов грях към останалите й пороци.
— Не би трябвало да говоря така пред войник, който току-що се е върнал от фронта — рече Гретхен. — Вестниците крещят за храбростта на берлинчани, за твърдостта, с която понасят трудностите, но няма защо да те залъгвам — излезеш ли на улицата, ще чуеш оплаквания от всички страни. Успя ли да донесеш нещо от Италия?
— Какво именно? — попита озадачено Християн.
— Нещо за ядене — обясни Гретхен. — Мнозина мъкнат оттам сирене или от оная чудесна италианска шунка и аз помислих, че може би ти… — Тя се усмихна кокетно и се наведе интимно към него.
— Не — отвърна грубо Християн. — Не съм донесъл нищо освен жълтеницата си.
Той се чувстваше уморен и малко объркан. Всичките му планове за тая седмица в Берлин бяха свързани с Гретхен и ето…
— Не искам да кажа, че тук няма какво да ядем — побърза да добави с официален тон Гретхен, — става дума просто за известно разнообразие.
„Боже мой — горчиво помисли Християн, — не са минали и две минути, и говорим вече за ядене!“
— Кажи ми — рязко рече той — чула ли си нещо за мъжа си?
— За мъжа ми? — отвърна неохотно Гретхен, сякаш съжаляваше, че са прекъснали разговора за храната. — Той се самоубил.
— Какво?
— Самоубил се — повтори тя без никакво съжаление в гласа си. — Самоубил се с джобно ножче.
— Това е невъзможно! — възкликна Християн, който просто не беше в състояние да проумее как такава неукротима, целеустремена енергия, такава сложна, хладнокръвна и разумна сила може да се самоунищожи. — Той имаше толкова много планове…
— Зная за тия планове — огорчено рече Гретхен. — Той искаше да се върне тука. Изпрати ми снимката си. Как е накарал някого да снима такова лице, ей богу, не проумявам. Успял да възстанови едното си око и веднага решил да се върне да живее с мен. Нямаш представа на какво приличаше! — Тя видимо потрепери. — Трябва да си луд, за да изпратиш на жена си подобна фотография. „На твое място аз бих разбрал и бих намерил сили да понеса всичко…“ — писа ми той. Зигфрид винаги е бил чудак, но човек без лице… В края на краищата всичко има някакви граници, дори през време на война. „Ужасът си има своето законно място в живота — така ми писа той, — и ние всички сме длъжни да се научим да го търпим.“